— Наел съм един от апартаментите. — Той сви рамене. — Съвсем обикновен е. — Пищната зеленина наоколо осигуряваше спокойствие и усамотение на обитателите. Отделните сгради бяха в типичен калифорнийски стил, с кедрови огради, интересни архитектурни решения и високи прозорци. Съвсем не бяха уютни и приятни като нейната къща, реши доволно Лиа. — Ела да влезем вътре. Студено ми е. — Корт изключи двигателя и заобиколи колата от нейната страна, но не успя да стигне навреме, за да й подаде ръка.
Не каза нищо за желанието й да пренебрегне намерението му да й кавалерства, просто я стисна за ръката и поведе по пътеката.
— Не мога да разбера какво още имаш да казваш — измърмори тя, докато той отключваше вратата и я въвеждаше в приятния, ала доста стандартен хол. — Защо просто не престанем с тази работа? — предложи, докато оглеждаше кремавия мокет, скъпите, но семпли бежови мебели и масите от тиково дърво. — Нали спечели, когато ме накара да подпиша договора. Бъди така любезен да задоволиш с тази победа.
— Моля? — попита Корт и за пръв път, откакто си тръгнаха от партито, а в очите му просветнаха весели искрици. — Да не би да искаш да кажеш, че си по-малко важна от договора? Не бих ти нанесъл подобна обида.
— Защо не? Вече ме обиди достатъчно, като ми каза, че не съм особено умна. — Лиа се настани на един от бежовите столове край камината. Прехвърли едната си ръка през облегалката, кръстоса елегантно крака и го погледна хладно.
— Знаеш, че това не е истина, нали? Значи не се брои. Казах го, защото ме беше подразнила — побърза да омаловажи той нещата, без да изпуска нито едно нейно движение.
Лиа стисна зъби.
— Защо се дразниш от предизвикателствата, Корт? Нали ми каза, че това било единственото, което те събуждало за живот!
— Откъде им хрумва на хората, че си търся трудности и проблеми? — попита той и вдигна златистокафявите си очи към тавана.
— А не е ли така? — попита веднага тя и го погледна строго изпод вежди.
— Не и в личния живот — отвърна разпалено Корт и прекоси стаята с бавни крачки.
— Глупости — отвърна остро тя — предизвикателството си с предизвикателство. Разкажи ми за този свой недостатък, Корт Тримейн. Каква е тази мания с предизвикателствата? Да не би да си бил от онези малки деца, която не могат да устоят на предизвикателство?
— Нямам намерение да обсъждам детството си. Би ли ме извинила, първо трябва да си сменя ризата. — Пръстите му се заеха с копчетата на жълтата риза и Лиа нарочно извърна поглед. — Защо не направиш чай, докато аз облека нещо по-удобно? Всичко, което ти трябва, е в кухнята. — Той замълча за момент. — И престани да оглеждаш така мебелите. Не са мои. Вървят с апартамента.
Обърна се, излезе от хола и я остави да направи чая, ако иска. Докато барабанеше с пръсти по облегалката на стола, тя обмисли възможностите и накрая реши да направи чай. Знаеше, че мебелите не са негови, каза си недоволно. Имаше чувството, че ако ги бе избирал Корт, щяха да приличат на нейните — ярки, създаващи уют и топлота.
Кухнята бе също толкова изчистена и модерна, колкото и останалата част от апартамента. Меден чайник бе поставен на печката с цвят на бадем и дори не й се наложи да търси дълго, за да открие чашите. Бяха съвсем близо до печката, почти на същото място, на което тя ги държеше вкъщи. Двамата с Корт дори подреждаха по подобен начин.
— Браво! — Той остана доволен, когато влезе в кухня след няколко минути, преоблякъл се в нова риза. — Така е по-добре. Сега можем да обсъждаме недостатъците на характера ми, без да има опасност да настина.
Лиа сервира чашите на една от тиковите масички в хола и остана загледана в него, докато той се опитваше да запали камината.
— Може би ако поговориш за проблемите, си ще успееш да ги разрешиш — съгласи се мило тя, дори прекалено мило.
— Много си любезна. Знам, че интересът ти не е продиктуван от загриженост за психическото ми състояние, ала въпреки това ще ти обясня — въздъхна Корт, драсна клечка кибрит и сведе глава над пламъка.
Докато подпали огъня, мълча, след това се отпусна на колене, загледан в пламъците, за да бъде сигурен, че огънят няма да угасне. Надигна се грациозно като котка и се настани на стол срещу нея. Протегна крака, облегна се й я загледа умислен.
— Чакам да ми разкажеш за проблема си — напомни му Лиа.
— А, да, страстта ми към предизвикателствата — изпъшка той и посегна към чая. — Грешиш, ако мислиш, че като дете винаги съм бил готов да поема предизвикателствата.
— Виж ти! — В гласа й прозвуча хлад и любезен интерес.
— Нямах братя и сестри и никога не ми е било приятно да играя с другите деца. Много повече предпочитах собствената си компания. Не бях необщителен — вметна шеговито. — Просто не се интересувах от нещата, по които полудяваха връстниците ми. Беше ми приятно да прекарвам времето си с инструментите и електрониката в мазето.
Лиа се усмихна. Колко й беше познато.
— Родителите ти не се ли притесняваха, че предпочиташ да се занимаваш сам?
— Не — засмя се Корт. — Ами твоите? — продължи да се усмихва той, разбрал накъде биеше.
— Не, имах късмет — призна тя. — Мама и татко ме разбираха. Оставяха ме да чета и да шлифовам.
— Да шлифоваш ли? — ухили се той.
— Имах нещо като малка работилница в един ъгъл на мазето. По онова време започнах да се интересувам от обработката на бижута. Само че в момента говорим за твоите проблеми, струва ми се — добави решително Лиа. Тази вечер нямаше да се поддаде на чара му.
— Докъде бях стигнал? — попита Корт и отпусна назад.
— До мазето.
— Точно така. Имах огромен радиоприемник и най-различни уреди за тестване на електроника. Все правех разни самоделни устройства, докато един ден…
— Един ден забеляза, че не ти трябва упътване, за да се справиш.
— Как разбра?
— Било е неизбежно.
— Може и да си права — кимна той. — Както и да е беше ми по-забавно да запоявам разни неща и да сглобявам каквото реша, вместо да правя макети. Дойде време за колеж и аз реших, че ме влече не инженерството, а финансите. Финансите, в които човек може да вложи творчество. Привличаха ме нещата, които човек може да постигне, ако вложи умно средствата си. Интересите ми, електрониката и финансите, си паснаха чудесно.
— В кой колеж си учил?
— В „Бъркли“.
— В Калифорния ли си роден? — попита заинтригувана тя, въпреки че не биваше.
— Аха. Отрасъл съм в малък град на полуострова на Сан Франциско. Ами ти?
— Аз съм родена тук, в Санта Роза — отвърна Лиа. — Избрах Калифорнийския университет в Санта Барбара. „Бъркли“ винаги ми се е струвал прекалено голям за моя вкус, нещо като град.
— Изборът ти не ме учудва — призна тихо Корт. — „Санта Барбара“ е бил идеалното място за теб, след като е до океана. Май имаш слабост към брегове, брулени от вятъра…
В този миг се върнаха спомените от Орегон и тя с усилие ги отблъсна.
— Плажовете бяха приятни, но диплома по филология щеше да ми бъде напълно безполезна. Тогава записах бизнес. Не че бизнесът ме е интересувал особено, просто се оказа, че се справям успешно. Когато се дипломирах, знаех, че съм доста предприемчива.
— Тогава ли направи книжарницата?
— Татко ми даде назаем пари, за да започна. — Лиа неочаквано се усмихна. — Каза, че имал пълно доверие на таланта на семейство Брандън да печелят пари. Успях да му ги върна. След година
