ме?
— Защо? — попита той.
— Може да ти се случи нещо. Той може да те убие — прошепна тихо тя. — И всичко ще бъде заради мен. Никога няма да си го простя, Грейстоун. Никога. Не го прави, умолявам те! Обещай ми, че няма да го направиш.
— Ако се съди по това, което съм чувал за брат ти и баща ти, бих казал, че ако бяха живи двамата, досега да са предизвикали Лъвджой на дуел.
— Това не е същото… Те бяха други, по-различни от теб. Дори да бяха живи, аз никога нямаше да им разреша да се дуелират с Лъвджой.
— Аугуста…
Тя още по-здраво го хвана за реверите на палтото и го разтърси.
— Не желая никой да рискува живота си заради мен. Заради грешките, които правя. Ако се случи нещо с теб, няма да мога да го преживея.
— Не бъди толкова сигурна, че ще ме убият на дуела. Обиждаш ме, като подценяваш моите способности на стрелец.
— Не, не е така. Брат ми и баща ми бяха диви и необуздани. Но ти си учен, ти си по-друг.
— Изглежда вече имаш известна слабост към мен. Макар да не вярваш в моите бойни качества.
— Разбира се, че имам слабост към теб. Ценя те и те обичам… Винаги съм те ценяла, особено напоследък.
— Виждам, виждам — каза насмешливо той. Тонът, с който произнесе тези думи, я накара да се изчерви. Преди малко се беше любила в каретата с този мъж. Може би той я смяташе за глупачка. Но тя го обичаше лудо, макар че в главата й все още всичко беше объркано.
— Хари, ти толкова ми помогна тази вечер. Не желая да се излагаш на опасност заради мен — рече твърдо тя.
Той замълча и се усмихна мрачно.
— Добре, хайде да се договорим — аз ще се откажа от дуела с Лъвджой, ако ти ми дадеш дума, че повече няма да ми противоречиш за нашата бърза женитба. Утре ще взема специалното разрешение и ще се оженим след два-три дни.
— Но, Хари!
— Договорихме се, нали?
— Да. Договорихме се — тя пое дълбоко въздух. Беше поставена натясно.
— Отлично.
Аугуста присви очи.
— Грейстоун, ако не те познавах по-отблизо, щях да си помисля, че ти си изключително лукаво и умно животно.
— Ще ми позволиш ли да довърша твоето заключение, любима. Освен казаното дотук, съм тъп, стриктен и сух учен.
— Който се люби в карета, разбива ключалки и секретни сейфове.
— Всичко това може да се прочете в книгите — той целуна връхчето на носа й. — Сега върви и се преоблечи. Свали тези ужасни панталони, защото не подхождат на една бъдеща графиня.
— Това никак не ме учудва, сър.
— Аугуста?
Тя се обърна и видя, че годеникът й бръкна в джоба на палтото си и извади малка торбичка.
— Да, Хари.
— Мисля, че това е твое. И се надявам, че няма да имаш повод да го залагаш отново.
— Огърлицата ми? — тя се усмихна и пое торбичката от ръцете му. Застана пред него, надигна се на пръсти и го целуна.
— Благодаря ви, сър. Не можете да си представите какво означава това за мен. Как успяхте да я вземете?
— Човекът, който ми я даде, искаше час по-скоро да се отърве от нея.
— Ще ви дам хиляда лири — каза бързо Аугуста.
— Не ги искам. Приеми я като подарък за сватбата.
— Много мило от Ваша страна, сър. Но не мога да ви позволя да ми правите такъв подарък.
— Приеми го — каза хладно Хари. — Аз съм твой годеник и съм длъжен да ти подаря нещо за сватбата. И ще се радвам — много, ако си се поучила от всичко, което се случи с теб.
— За Лъвджой? Да, наистина, научих си урока — не трябва вече нито да танцувам, нито да играя карти с него.
— Може би дори и да не разговаряш с него в бъдеще. Разбра ли?
— Да, Хари.
Лицето му доби по-мек израз. Той я гледаше доволен, че вече я притежава, и това я накара да потръпне от удоволствие.
— Хайде, побързай, мила. Става късно. Аугуста се обърна и влезе в къщата.
На другата сутрин Хари влезе в малката библиотека на Лъвджой. Бързо огледа стаята и се увери, че всичко си беше така, както го бяха оставили миналата нощ.
Лъвджой, изтегнат на стола зад писалището, погледна с интерес неканения гост. Очите му светеха, беше нащрек.
— Добро утро, Грейстоун. Какво те води насам?
— Идвам по личен въпрос. Няма да стоя дълго — Хари седна на стола до камината. Нямаше намерение да се дуелира с Лъвджой.
— Та казваш, личен въпрос, а? Да си призная, изненадан съм. Не предполагах, че госпожица Болингър ще те занимава с дълговете си от карти. Може би тя те е накарала да дойдеш и да се разплатиш вместо нея?
— Напротив. Не зная нищо за никакви дългове, макар че не бих искал да правя прибързани заключения. Моята годеница е непредсказуема. Но за разлика от нея, аз съм.
— Ясно — Лъвджой взе тежестта за книги и започна да си играе с нея. — За какво си дошъл?
— Дойдох, за да предпазя годеницата си от някои игри, в които си позволяваш да замесваш дами като нея.
Лъвджой го погледна обидено.
— Грейстоун, не е моя вината, че годеницата ти има пристрастие към хазарта. Ако имаш сериозно намерение да се жениш за нея, трябва да познаваш нейната природа. Тя има склонност към безразсъдни забавления. Това е семейна черта. А тя е последната издънка на рода Нортъмбърланд.
— Това не ме интересува.
— Мисля, че това ще те заинтересува. Твоето богатство един ден ще бъде на нейно разположение, а тя е пристрастена към хазарта — Лъвджой многозначително се усмихна.
— Казах, че не ме интересува как тя предпочита да се забавлява. Но вие, господине, я притеснявате, като й напомняте за смъртта на брат й.
— Тя ви е казала?
— Доколкото знам, вие сте й предложили услугите и помощта си, за да докаже невинността му. Съмнявам се, че можете да й бъдете в помощ. Не желая да се рови в миналото, това ще й донесе само болка. Престанете да се занимавате повече с това, Лъвджой. Разбрахте ли ме добре?
— Какво ви кара да мислите, че не мога да й помогна да възвърне доброто име на брат си? — попита Лъвджой.
— Ние и двамата знаем, че няма начин да докажем каквото и да било. Ако знаете някоя подробност за случая, моля, кажете.
— Не, не зная.
— Така си и мислех. Вярвам, че ми казвате истината. И преди да си тръгна, искам да ви кажа, че няма да спирам госпожица Болингър да играе на карти, но ще й забраня да играе с вас. Играйте си игричките другаде, Лъвджой.
