забележи. На него беше написано:
Програма за четвъртък:
1. Сутрин — посещение на книжарници.
2. Следобед — разходка в парка и наблюдение на пускането на балона на господин Митфорд във въздуха.
P.S. Надявам се, че програмата ще бъде одобрена.
Хари се замисли. Настроението на съпругата му се усещаше дори и по бележките, които му оставяше. Ако беше докоснал листа, той сигурно щеше да го опари.
В парка се бе събрала огромна тълпа, която искаше да наблюдава издигането на балона, който всеки момент щеше да се понесе в безоблачното лятно небе. Още с пристигането им Мередит започна да задава толкова много въпроси, че Аугуста едва смогваше да й отговори.
— С какво е пълен балонът?
— Понякога се пълни с водород, но тъй като е опасно, днес господин Митфорд ще го напълни с горещ въздух. Нагряват го с тези горелки. Той ще издигне балона. Виж тези торбички, пълни с пясък. Когато се качи в него, господин Митфорд ще ги изхвърли зад борда, за да полети по-леко и по-бързо. Защото горе вятърът ще охлади въздуха, а той иска да прелети доста голямо разстояние.
— Когато балонът се издигне високо, става ли горещо?
— Чувала съм, че на хората горе им става студено.
— Интересно. А защо? — продължаваше настойчиво Мередит.
— Нямам представа. Питай баща си — познанията й по този въпрос свършваха дотук.
— А мога ли да се кача на балона?
— Не, мила. Баща ти няма да бъде съгласен. Макар че това ще бъде голямо приключение.
— Ще бъде чудесно, нали?
Суетнята около балона се засили. Бяха го напълнили с горещ въздух. Въжетата, които го задържаха, бяха стегнати върху колчета, забити в земята. Но времето за полет беше дошло и господин Митфорд — слабичък и енергичен човек, подскачаше насам-натам и раздаваше заповеди на няколко момчета, които послушно му асистираха.
— Отстъпете! Всички да отстъпят назад! — извика Митфорд.
Той се качи в коша с още двама души и тълпата се отмести по-далече от въжетата.
— Казах ви да се дръпнете още встрани. Пазете се! Момчета, освободете въжетата!
Шареният балон започна полека да се издига. Тълпата крещеше от радост и насърчаваше Митфорд и екипажа му.
Мередит беше ахнала от възторг.
— Виж, Аугуста! Погледни как се издига все по-нагоре! О, как бих искала да бъда сега с тях!
— И аз също — каза графинята, като отметна назад глава, за да вижда по-добре, а с едната ръка държеше сламената си шапчица да не падне.
Изведнъж усети, че я дърпат за полата. Помисли си, че е някой от тълпата, но когато я дръпнаха за втори път, тя се обърна и видя един хлапак, който й подаваше някаква бележка.
— Вие ли сте госпожа Грейстоун? — попита той.
— Да, защо?
— Това е за вас — момчето тикна листа в ръката й и избяга.
— Какво е това, за Бога? — Аугуста погледна хартията.
Мередит не забеляза нищо. Тя се бе заплеснала в балона. В бележката пишеше:
Ако искате да научите подробности за смъртта на вашия брат, бъдете в уличката до къщата в полунощ. Не казвайте на никого за моето писмо.
— Аугуста, това е най-интересното нещо, което някога съм виждала — бърбореше Мередит. Погледът й все още бе забит в небето. — Къде ще ходим утре?
— На цирк — каза разсеяно Аугуста, докато прибираше бележката в чантичката си. — В „Таймс“ пише, че ще има дресура на коне, фокуси и други неща.
— Ще бъде хубаво, нали? Но не мисля, че ще бъде толкова интересно, колкото днешното преживяване. А татко ще дойде ли с нас?
— Боя се, че не. Има много работа. Ние сами трябва да се развличаме.
— Ами ние се справяме чудесно — призна Мередит.
— Чудесно ли?
Хари отвори вратата на библиотеката и излезе, щом чу, че жена му и Мередит влизат в антрето. Очите му се спряха на Аугуста и той се усмихна едва забележимо.
— Как прекарахте? Добре ли се забавлявахте? Балонът полетя ли?
— Беше много интересно и имаше научна цел — отговори хладно Аугуста.
В момента мислеше само за бележката. Искаше по-скоро да се качи горе в спалнята и да я прочете отново.
— О, татко, беше толкова интересно! Аугуста ми купи чудесен сувенир — кърпичка с изображението на балона. И ми каза да те попитам защо, когато балонът отива нагоре, на хората в него им става студено, макар че са близо до слънцето.
— Хайде да те видим, Грейстоун. Нали знаеш отговорите на всички въпроси?
— Аугуста…
— Ще излизате ли тази вечер, милорд?
— За жалост, да. Ще се върна много късно.
— Няма да ви чакаме — каза тя и веднага тръгна нагоре по стълбите. Пътьом хвърли поглед към Мередит, която се бе вкопчила в ръката на баща си и продължаваше да го обсипва с въпросите си.
— Татко! Татко!
— Ела в библиотеката, Мередит. Ще се опитам да ти обясня.
Аугуста чу как вратата на библиотеката се затвори и се затича към спалнята си, влезе и се отпусна на един стол зад паравана. Отвори чантичката си, извади бележката и зачете отново. Може би Грейстоун не знаеше отговора именно на този въпрос. Тя се закле, че ще му докаже, че брат й е невинен, и ще го учуди със своя ум.
Аугуста дълго мисли и реши, че най-безопасният начин да излезе незабелязано тази вечер е да се измъкне през прозореца на библиотеката. Другата възможност беше през задната врата, но трябваше да мине през кухнята и прислугата щеше да я забележи, можеше някой да се събуди.
В библиотеката цареше мрак. Тя отвори полека прозореца и се спусна отгоре в градината. Беше го правила вече веднъж, имаше опит от онази първа вечер, когато посети Хари. Аугуста още се питаше как след тази луда постъпка графът се ожени за нея. Той имаше болезнено развито чувство за чест и достойнство.
Аугуста беше вече в градината, оставила бе прозореца зад себе си отворен. Тя се уви плътно в черната пелерина, вдигна качулката и се ослуша.
Когато се увери, че зад нея няма никой, тръгна предпазливо към градинската порта. Трябваше да бъде много внимателна, да застане в уличката така, че да бъде близо до градината и на малко разстояние от този, с когото имаше среща. Ако й се случеше нещо, трябваше да може да извика и слугите да я чуят.
Преди да отвори портата, тя се спря и се ослуша още веднъж. Не чуваше никакъв шум. Отвори внимателно вратата, пантите леко изскърцаха.
— Хей, има ли някой наоколо? — тихо подвикна Аугуста.
Никакъв отговор. В дъното на уличката прозорците на лейди Арбътнот още светеха.
— Хей, ако си тук, покажи се! Прочетох бележката. Искам да поговоря с теб — графинята тревожно се взираше в тъмнината.
