Тя отстъпи назад и петата й се удари в нещо твърдо.
— Господи! Какво е това? — тя погледна надолу в краката си и съзря някакъв квадратен предмет. Наведе се. Беше книга. Когато я взе в ръцете си, тя видя, че беше с тежка кожена подвързия. Докато разлистваше томчето, дочу тропот на копита върху паважа на улицата. Обърна се и видя ездач, който изчезна тутакси зад ъгъла. Значи в мрака някой я беше наблюдавал! Побиха я тръпки. Той я е следил и е чакал тя да вземе книгата, а после е избягал.
Изведнъж Аугуста се вцепени от страх. Такава уплаха никога досега не бе изпитвала. Тя се върна в градината и бързо затвори портата, стискайки книгата в ръце. Черната пелерина се развяваше зад нея.
Графинята стигна до прозореца на библиотеката. Хвърли книгата в стаята, постави длани върху рамката и подскочи.
Тъкмо беше прехвърлила единия си крак вътре, когато се стресна и извика тихо:
— О, Господи! Не!
Лампата върху писалището светеше, на стола седеше съпругът й и я наблюдаваше, присвил очи.
— Хари! Не знаех, че си вкъщи. Нали щеше да се прибереш късно тази вечер?
— Както виждате, доста късно е. Защо не влезете в библиотеката, мадам? Не ви е удобно така — яхнала прозореца.
— Зная какво мислите, милорд, но ще ви обясня всичко от игла до конец.
— Да, ако обичате. Но ще поговорим, когато влезете в библиотеката.
Аугуста го гледаше гузно, докато слизаше от прозореца. Скочи на пода и хвърли поглед към книгата, която лежеше на килима.
— Случи се нещо необикновено — каза тя.
— С теб винаги се случват необикновени неща.
— О, Хари! Знам, че си ядосан.
— Да, много съм ядосан.
— Така се страхувах да не те разгневя — тя се наведе и взе книгата.
— Седни — заповяда Хари.
— Да, милорд — тя свали пелерината си, прекоси стаята и седна от другата страна на писалището с вирната брадичка, готова да се защитава.
— Зная, че това, което направих, е много лошо.
— Да, наистина е така. Аз например мога да предположа, че се връщаш от някое среднощно рандеву, където си била с мъж.
— О, не, за Бога! Няма такова нещо.
— Радвам се да го чуя.
— Наистина, Хари, няма нищо подобно. Това е смешно.
— Така ли?
— Работата е там, че аз започнах разследване.
— Какво? И какво разследваш? — извика Хари.
— Смъртта на брат си, разбира се.
— О, по дяволите! — той се облегна върху писалището и я погледна заплашително. Аугуста се сви на стола, уплашена от гнева му.
— Да, казвам ви истината.
— За Бога! Вие ще ме уморите, мадам. А аз, глупакът, предполагах, че сте отишли до „Помпея“ и за по- пряко сте минали през градината.
— О, това няма нищо общо с „Помпея“. Отидох да се срещна с един мъж. Но той не беше там.
— Казах ли ви, че във всичко това е замесен мъж — каза строго Хари.
— Не в този смисъл. Уверявам ви, нямах любовно рандеву. Нека ви разкажа всичко подробно.
— Вярвам искрено, че няма да мога да ви разбера, но все пак разкажете. Какво се е случило? Моля ви, направете го колкото се може по-бързо, графиньо, защото търпението ми се изчерпва.
— Да, веднага. Днес в парка, когато гледахме издигането на балона, при мен дойде едно малко момче и ми подаде бележка, в която ми определяха среща в полунощ, ако искам да узная истината за брат си. Това е всичко.
— Това е всичко? Боже Господи! Това било всичко! — графът затвори очи и се хвана за главата. — Аз ще свърша в лудницата! Да, Господи, ще свърша в лудницата!
— Хари? Добре ли си? — промълви Аугуста.
— Не, мадам, никак не съм добре. Ще полудея! — той се изправи до писалището със скръстени на гърдите ръце, като я гледаше смразяващо. — Кой ти изпрати тази бележка?
— Не зная. На улицата нямаше никой. Но в тъмното е стоял човек, който ме е наблюдавал и е чакал аз да взема книгата. След това в дъното на улицата забелязах конник. Не видях лицето му.
— Дай да видя книгата — Хари я грабна от скута й.
Аугуста скочи и се повдигна на пръсти зад гърба му, за да види какво бе написано вътре.
— Това е някакъв дневник — нетърпеливо каза тя.
— Да.
— Не разлиствай страниците толкова бързо. Не мога да чета.
— Няма да разбереш нищо. Това е код. Много стар код — обясни Хари.
— Наистина ли? Можеш ли да го разчетеш? И какво общо има с брат ми?
— Много те моля, престани да бърбориш. Седни кротко и ме остави за няколко минути да го разгледам на спокойствие.
Аугуста се подчини. Седна тихо, сложи ръце на коленете си и зачака.
Хари отново се настани зад писалището. Отвори книгата и напрегнато започна да разчита кода. Той бавно прелистваше страниците. Мина доста време, преди да затвори дневника. После вдигна глава и погледите им се срещнаха. В неговия имаше нещо особено, което Аугуста не бе виждала досега. Побиха я тръпки. Очите му светеха.
— Е, милорд? — прошепна тя.
— Това са протоколи за закодирани сведения, които са били изпращани по куриери по време на войната. Познавам някои от тях, защото моите хора са улавяли повечето и аз съм ги разчитал.
— Но какво общо има всичко това с брат ми?
— Това е личен дневник, Аугуста, личен протокол. Което ще рече, че никой не се е докосвал до него освен притежателят му.
— Но кой може да е той? Кажи ми! — настояваше тя.
— Само онзи, който е знаел за сведенията, за имената на куриерите и френските агенти. Само той е могъл да има такъв дневник. И този дневник е принадлежал на Паяка.
— Но какво общо има брат ми? — Аугуста изпадна в паника.
— Изглежда, че някой иска да ни подведе на грешна следа. Някой се опитва да ни докаже, че брат ти е Паяка.
— Но това е невъзможно! Това е долна лъжа! — извика тя и скочи на крака.
— Моля те, седни и се успокой! — каза тихо Хари.
— Няма нито да седна, нито да се успокоя — Аугуста отиде до писалището, наведе се към графа и натъртено му заяви право в лицето: — Не зная какви доказателства имате. Чувате ли ме? Но моят брат не е предател! Повярвайте ми, не е! Един Нортъмбърланд-Болингър не може да бъде предател. Ричард не е Паяка! Повярвайте ми!
— Вярвам ти.
— Вярвате ми? Вярвате, че този дневник не принадлежи на Ричард? Наистина ли, милорд? Аз съм сигурна, защото почеркът не е на брат ми. Кълна се в това.
— Почеркът няма значение. Всеки умен мъж от шпионажа би променил почерка си. Още повече, когато пише такива неща.
— Но, Хари! — викна Аугуста.
— Има други причини, които ме карат да вярвам, че брат ти не е Паяка.
— Много се радвам, милорд, че сте на това мнение. Никога няма да го забравя. Много съм ви благодарна.
