Джонас скръсти ръце и я погледна замислено.
— Сигурно си изпитвала нещо повече от моментно увлечение по Ренесанса, щом си спомни за тези детайли, но ще говорим друг път за това. Хайде, шефе, ставай и да тръгваме към езерото. Ето виж, време е за обяд, а аз съм ужасно гладен.
Верити си помисли, дали още един път да не му се скара, че я нарича „шефе“, но си замълча. Идеята, да отидат на пикник й се стори неустоима. Не си спомняше вече кога за последен път бе излизала с мъж сред природата.
Приготвиха обяда и Джонас постави бирата в хладилната чанта. След около пет минути стигнаха до брега на езерото. Мястото бе чудесно за пикник, защото няколко борови дървета хвърляха сянка и горещината на обедното слънце не се усещаше толкова силно. Още докато разстилаше старото одеяло и изваждаше продуктите Верити осъзна, че също е изгладняла. Двамата седнаха един срещу друг и се нахвърлиха върху сандвичите и студената бира.
Джонас разказваше увлекателни и забавни истории от своите пътувания и тя с удоволствие се отпусна назад, за да го слуша. Гласът му беше много приятен. Мислеше си, че сигурно каквото и да кажеше, щеше да звучи добре. Остави го да завърши поредната екшън случка и с усмивка се обади:
— Обзалагам се, че лекциите ти във „Винсънт Колидж“ са били добре посещавани.
Джонас премигна лениво насреща й.
— Какво те кара да мислиш така?
Верити сви рамене и усети, че се изчервява.
— Ами, имаш много хубав глас. Има нещо в него.
— Какво?
— Нещо завладяващо, привлекателно. Удоволствие е да те слуша човек, каквото и да разказваш.
Тя побърза да пъхне остатъка от сандвича в устата си, за да прикрие смущението си. Сама не знаеше, защо се обърка толкова. Откри, че гласът му я караше да се чувства по особен начин. По същия начин, по който се чувстваше, когато ръцете му галеха бедрата й снощи в басейна.
— Благодаря ти, Верити — Джонас също се излегна назад и се загледа в безоблачното небе. — Ще приема това като комплимент.
— Моля — смотолеви Верити и се зарови в чантата за още кисели краставички. — Винаги съм смятала, че трябва да се поощряват добрите неща.
Гласът на Джонас промодулира в тихо мъркане, когато изрецитира:
Верити бързо вдигна глава, за да срещне блестящите му, впити в нея очи. Вече знаеше, че е омагьосана. Никога не бе попадала в сладката мрежа на страстта и прелъстяването, но сега все повече се убеждаваше, че добре се е заплела.
Мълчаливо се взираха един в друг. Верити постепенно осъзнаваше, че това е истинският мъж в живота й, мъжът, който ще я дари с „подарък от злато“. Разтърси глава, опитвайки се да се отърве от мъгляви образи, нахлуващи в съзнанието й. Търсеше отчаяно освобождение от тънките нишки, които все повече се затягаха около нея.
— Искаш ли още краставички? — насили се да се усмихне и пъхна една в отворената му длан.
Направи се, че не забелязва учуденото му изражение и започна да разказва за икономическите и социални проблеми на Сикуънс Спрингс.
Въпреки че отклони разговора към по-безопасни теми, Верити знаеше, че просто бяга от реалността. Джонас Куоръл я беше хипнотизирал, бе я очаровал с нещо. Желаеше го с цялото си същество. За първи път в живота си разбираше какво означава пълната сила на това привличане и не знаеше да се радва ли или да се страхува. „Защо, защо точно него? Това ли е мъжът, когото съм чакала толкова години?“ Въпросите й оставаха без отговори, затова ги игнорира и се изтегна по гръб, наслаждавайки се на късния следобед.
Свечеряваше се, когато се прибраха, за да се преоблекат и след това отново се срещнаха, защото Джонас предложи да отидат на кино.
— Не съм била на кино от 5–6 години.
— Работиш твърде много.
Верити не му остана длъжна.
— И това ми го казва човек, който мие чиниите на различни ресторанти по света.
Твърде късно беше, за да върне тези думи, които можеха да провалят вечерта им.
Джонас се обърна намръщен.
— Какво ти стана, господарке? Не си доволна от работата ми или мислиш, че ми плащаш твърде много?
Ядосана на себе си, че му развали настроението, тя се опита да поизглади нещата.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. Имаме различни разбирания относно същността на работата. Пропиляваш живота си, обикаляйки света, без да използваш своите умения. Не мога да остана безразлична, ако някой пилее по този начин таланта си.
— Повярвай ми, светът няма нужда от още един доктор по ренесансова история. Ще продължи да се развива и без мен, дори по-добре. И престани да се тревожиш за липсата на перспективи в живота ми. По- добре си изяж пуканките, имаш нужда от напълняване.
Верити напълни шепите си със солените, мазни пуканки, само за да му достави удоволствие. Чудеше се, дали отново ще се опита да я целуне, и доста време обмисля своята реакция, ако това се случеше. Радваше я фактът, че най-сетне бе станала участник в истинска любовна авантюра. Остана разочарована, след като не получи дори и намек за целувка. Джонас я изпрати до входната врата, пожела й лека нощ и с бързи стъпки тръгна към бунгалото си.
Проследи го с поглед как изчезва между дърветата. Опита се да си внуши, че така е по-добре, отколкото ако беше останал, но нещо в нея крещеше, че го желае истински. Чувстваше се раздвоена и объркана. Още не можеше да си прости за глупавите заключения, които бе направила, относно начина му на живот.
„Ако си бях държала устата затворена, можеше след киното да пийнем в бара, а после да получа целувка.“ Вместо това сега от около час четеше книга и се опитваше да заспи.
Във вторник „Ноу Бул“ беше отново отворен за малобройните си, но постоянни клиенти. През седмицата това бяха предимно местни хора и по-рядко туристи, които, преминавайки през Сикуънс Спрингс, откриваха ресторанта в своите пътеводители. Освен това, поне по няколко души от управлението на курортния комплекс идваха за обяд или вечеря.
Верити успя да създаде работа на себе си и на Джонас, така че моментите, в които всеки от тях можеше да отвори дума за тяхната връзка, бяха сполучливо избегнати. „Връзка?“ Значението на тази дума я дразнеше и тревожеше. Опитваше се отчаяно да отклони мислите си в друга посока, но те бързо се връщаха към случката в басейна, към прекрасния ден, който бяха прекарали на открито заедно. Като типичен представител на мъжкото съсловие, Джонас сякаш изобщо не се тревожеше от въпросите, които раздираха душата й. Неговото спокойствие и безгрижие още повече я изнервяха.
