бижу в джоба на дънките.
Забеляза, че завесите в бунгалото отсреща са вдигнати. „Ранобудна е както винаги!“ Усмивката му стана по-широка. Топлината и вибрациите на обецата бяха пълни с обещания. „Също както и Верити Еймс…“
Верити прекара сутринта в малкия офис на ресторанта. Провери какво е останало в хладилника и фризера и състави менюто за следващата седмица. Имаше нужда от доставка на ориз и още няколко по- маловажни продукти. Преди около месец бе купила малко количество елда7 и сега установи, че тя почти е на привършване. Палачинките от елда се бяха превърнали в хит.
Отпивайки от кафето си, попълни няколко формуляра за заявка и подписа необходимите чекове.
Работата й бе скучна и мислите й бяха съвсем в друга посока. Мислеше само за Джонас Куоръл. Все още не можеше добре да осъзнае какво точно се бе случило снощи в басейна. Фактът, че на 28 години бе все още девствена не значеше, че е съвсем неопитна. И преди беше целувана, но усещането се различаваше изключително много от това, което бе изпитала вечерта. Имаше нещо твърде странно, нещо, което се простираше извън границата на физическата сетивност. В един момент бе изпитала необходимост да спре Джонас, но после всичко се бе завъртяло пред очите й. „Какво ли щеше да се случи, ако Лора не бе влязла при нас?“
Усети как кожата й настръхва, защото много добре знаеше отговора на този въпрос. Беше се почувствала толкова добре, когато Джонас я бе прегърнал. След всичките тези години на очакване и нетърпение най-накрая бе изпитала тази наслада.
„Но защо трябваше да ми се случи с мъж като него? Това не е честно. Та аз дори не го познавам!“ Любовта се оказваше игра, която нямаше правила и за всеки човек бе съвсем различна. „Все пак добре стана, че Лора ни прекъсна — рече си Верити, докато прибираше чековата си книжка. — Щях да направя нещо необмислено, за което после да съжалявам. Сега ще мога да обмисля всичко на спокойствие. Все пак нямам нужда от още един скитник в живота си.“
Намръщи се, питайки се, дали Джонас си е направил погрешни изводи от тази целувка. Всъщност, нямаше за какво толкова да се тревожи. „Нали той е мой подчинен! Ако нещата не вървят добре, винаги мога да го уволня.“
Леко трепна, когато телефонът звънна. Усмихна се, защото знаеше кой би могъл да я търси.
— Здрасти, Лора. Отговорите ми са „не знам“ и „не съм сигурна“!
От другата страна на слушалката се чу приятен женски смях.
— Виждам, че ме очакваш, но откъде знаеш какво ще те питам?
— Ами, предполагам, че въпросите ти ще са: „Откъде се появи Джонас?“ и „Вече любовници ли сте?“
— Съжалявам, ако съм ви прекъснала. Но отговорът „не съм сигурна“ засега ми дава известна надежда. Значи той наистина работи при теб? Мислех, че ме будалкаш.
— Да, появи се в петък следобед. Тъкмо си мислех да вдигам телефона, за да извикам: „Лора, помощ! Спасявай ме и този път.“
— Звучи ми доста интересно. Но все пак, ако между вас има нещо, предупреждавам те да бъдеш предпазлива. Ние жените сме лековерни и лесно уязвими. Провери ли го за препоръки?
— Познаваш ме, Лора, винаги го правя.
— Е, добре. Какво научи?
— Няма да повярваш! Той е доктор по ренесансова история. Преподавал е няколко години във „Винсънт Колидж“. После се е увлякъл в миенето на чинии, разливане на алкохол и изхвърляне на пияници. Повечето от времето си е прекарвал в пътувания по целия свят. Където и да позвъних, чух само добри отзиви.
— Ти нямаш бар, нямаш пияници, не си падаш по ренесансова история…
— Така е, но имам нужда от помощ в кухнята и от мияч на чинии. Той работи много усърдно и съвестно. Ще се убедиш, че не съм сгрешила.
— Аз бих казала също, че „работи“ и доста бързо. Не можах да повярвам на очите си, когато влязох в басейна и видях, че си се обвила около него.
Някъде се тракна врата. Джонас вероятно бе влязъл в кухнята. Верити стисна слушалката по-силно и снижи глас.
— Хей, недей да преувеличаваш. Не съм се увивала около него. Това беше само една целувка. Дори и да не бе влязла, нямаше нищо да се случи. Прекалено много се тревожиш за мен.
— Ти се шегуваш. От три години се опитвам да ти намеря подходящ съпруг — някой брокер или адвокат. Отхвърляш всичките ми предложения, за да увиснеш на врата на новия си мияч на чинии. Не мога да повярвам, че това е Верити Еймс.
— Трябва да си ми благодарна и да се чувстваш спокойна, защото от три години ми повтаряш, че съм прекалено придирчива.
— Знаеш ли какъв ти е най-големият проблем? Ти ще прекараш живота си, търсейки мъж, който има всички добри черти от характера на баща ти и нито една от неговите слабости.
— Лора…
— Здравият разум, а мисля, че ти имаш достатъчно от него, трябва да ти подскаже, че няма да откриеш подобна комбинация у нито един нормален мъж. Ти не си придирчива, а прекалено придирчива. Но от това не трябва да полудяваш и да се хвърляш в прегръдките на първия непознат. Хъм… Чакай малко, сега ще ти предложа нещо друго от „списъка“. Ето слушай — млад, 35-годишен, доктор. Пристига сам в петък, сигурно е разведен.
— Или хомосексуален?
— Не, не вярвам. Иначе щеше да дойде с друг мъж. Какво ще кажеш да опитаме с него?
— Слушай, Лора, приятно ми е да си бъбрим за моите проблеми, но трябва да вървя. Имам да върша хиляди неща и…
— И „господин Мияч“ току-що влезе при теб, нали?
В този момент Джонас застана на прага. Веждите му се бяха свили неодобрително. Верити го погледна и в главата й нахлуха спомени за бълбукащата минерална вода и мокри тела. А после — гореща и жадна целувка — по-интимна от всяка друга досега.
— Чао, Лора, трябва да тръгвам. Ще се чуем по-късно.
Затвори телефона и се обърна с усмивка към него.
— Добро утро, трябва ли ти нещо?
— Какво, по дяволите, правиш в тази дупка? Нали днес е почивен ден? Хайде да вървим при езерото. Имаме хляб, майонеза, ще взема от хладилника останалата от снощи леща, купил съм и бира. Хайде, ставай.
Верити се опита да се завърти на въртящия се стол, но болезнено си удари коляното в бюрото.
— Ох, по дяволите! Мислех, че днес щеше да оправяш бунгалото си.
— Смятай, че вече съм го оправил. Нямах много багаж за разопаковане. Най-големият ми проблем са тези книги. Няма къде дори четката си за зъби да оставя. Баща ти е с твърде еклектични8 вкусове. Притежава книги от Нанси Дрю до Уилям Шекспир.
Верити се разсмя искрено.
— Това е библиотеката, с която съм израснала, и с която ме е възпитавал. Книгите са неговата слабост. Всичко друго може да изхвърли, но не и книга. Когато се установих тук за постоянно, няколко месеца получавах колети, изпратени от различни точки на света, съдържащи само книги. Така се събра и тази библиотека. Джонас се усмихна лукаво.
— Видях копие на „Книгата на кавалера“ от Кастелани. Чела ли си я?
— Да, но това беше твърде отдавна — когато се интересувах от Ренесанса. Защо питаш?
— Не знаех още, че я имате в библиотеката, когато си мислех за една част от нея.
— Коя по-точно?
— Има разказ за един млад благородник — Гаспар. Негови са думите, че за да спечелиш душата и сърцето на една жена, трябва да притежаваш тялото й.
— Ако повярваш на това глупаво заключение, всички омъжени жени трябва да са вечно и лудо влюбени в своя съпруг. Но след като има толкова нещастни бракове по света, мога да твърдя, че твоят Гаспар е бил само страхливец.
