Учудването му някъде около девет часа се превърна в раздразнение. Като че ли Евинджър представляваше по-голям интерес за Верити, отколкото той самия. Беше го оставила да се справя сам с клиентите, кухнята и миенето на чинии. „Все пак добре е, че във вторник няма толкова много хора. Ако всяка вечер бе така, тя ще е фалирала отдавна.“
Около десет часа в ресторанта нямаше други клиенти, освен разбира се Рик, Лора и Кейтлин. Верити седеше на тяхната маса вече повече от час и сякаш бе забравила какво става наоколо. Джонас започна да почиства кухнята, но по едно време нервите му не издържаха и запрати един тиган с прегорели фетучини на пода. От залата се дочу кристалният смях на Верити.
— Джонас? Джонас, ела за малко. Няма да повярваш, но Кейтлин те познава.
По гърба му пробягнаха ледени тръпки и той погледна подозрително към светлосините очи на художничката.
— Наистина ли е така?
Можеше да се закълне, че не е срещал този айсберг преди. Трудно можеше да се забрави жена като нея.
Кейтлин отпи от чашата си с вино и вдигна поглед към него. Гласът й се оказа толкова студен, колкото и цялата й външност.
— „Винсънт Колидж“. Преди около пет години. Изнесохте лекция по военна тактика и въоръжение по време на Ренесанса. Показахте много интересни диапозитиви и репродукции. По това време аз посещавах курсове по графика, но бях чула за вас и дойдох на тази лекция.
Джонас не й отговори веднага. Стомахът му се сви, сякаш че някой бе сложил рапира в ръката му и го бе призовал на смъртен дуел. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше сега. „Колко и какво знае за мен тази жена? Защо се е озовала тук, в този ресторант?“ — тревожно се питаше.
— Имате чудесна памет, мис Евинджър.
Тя кимна със задоволство.
— Още щом ви видях, ми се сторихте познат. А всичко си дойде на мястото, когато Верити спомена, че сте завършил ренесансова история — студените й очи го пронизваха. — Не мога да си обясня как сте се озовал тук? Вие бяхте особено популярно име в академичните и музейни среди.
Преди още Джонас да намери отговор на този неудобен въпрос, Верити побърза да я запита:
— С какво е бил толкова популярен?
— Както ви казах, по времето на моето обучение във „Винсънт Колидж“, мистър Куоръл бе един от най- известните млади преподаватели. Като оставим настрана многобройните му публикации, точно тогава той разкри, че една златна огърлица не е оригинал от шестнадесети век, а добре изработено копие от 1955. По този начин спести на един музей в Ню Йорк огромна сума. Мистър Куоръл бе един от най-добрите оценители и познавачи на антични предмети. Вашата специалност са оръжията, а не бижутата, нали така беше?
— Времената се променят, мис Евинджър. Сега моята специалност е миенето на чинии. Имате ли нещо против, ако събера празните чаши и почистя масата?
— О, не се тревожи за това, Джонас — намеси се Верити. — Защо не седнеш при нас? Кейтлин тъкмо ни разказваше клюки за различни художници. Сядай, толкова е интересно.
— Съжалявам, но става твърде късно. По-добре да привърша с чистенето. Не искам после да ми натякваш, че не си върша добре работата.
Джонас събра набързо празните чинии и чаши и влезе в кухнята. Нямаше никакво желание да говори повече с тази знаменита художничка. Не му харесваше излъчването й, държанието й, не харесваше отличната й памет, а можеше да се обзаложи, че нямаше да хареса и нейното изкуство.
Мислите му се върнаха обратно във времето, когато все още преподаваше във „Винсънт Колидж“. Беше облечен като ренесансов благородник, а в ръката му имаше старинен меч. Секунда по-късно един от лаборантите се строполи на пода, облян в кръв. Мислеше, че се е отървал от този кошмар, но появата на Кейтлин отново го извика в съзнанието му.
Чувството му, че нещо не е наред, се усилваше.
След около половин час малката групичка най-накрая се надигна от масата. Джонас знаеше, че му предстои разправия с Верити, защото й бе отказал да седне при тях. Но това не го тревожеше. Вече свикваше с кратките им словесни битки.
След безкрайните: „Лека нощ“, „Довиждане, пак заповядайте“, вратата се захлопна и ключалката щракна.
Верити влезе в кухнята, облегна се на вратата и скръсти демонстративно ръце.
— Е, надявам се, че си доволен, Джонас. Винаги ли си толкова груб с хора като Кейтлин или си я нарочил заради нещо? Какъвто и да е отговорът ти, искам да знаеш, че съм много ядосана и обидена от поведението ти.
— Съжалявам — Джонас захвърли кърпата, с която бършеше последните няколко чаши. — Хайде да си вървим, готова ли си?
— И ти ми казваш само „съжалявам“? Какво ти става тази вечер?
— Няма нищо. Късно е, уморен съм, искам да спя.
— Ами какво чакаш? Не те спирам, тръгвай!
— Чудесно. Хайде, ще изгася осветлението.
Лампите бяха изгасени, но Верити не се помръдваше и Джонас я хвана за ръката, за да я изведе навън. Тръгнаха по пътеката към бунгалата.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш, защо се държа толкова отвратително? Приличаш на малко момченце, което капризничи, защото нещата не са станали така, както то е искало.
— Това е по-добре, отколкото да се държа като бояджия с размекнат мозък и да твърдя, че съм голям художник.
— Джонас, писна ми! Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Та ти дори не си виждал нейна картина.
— Не искам и да видя. И няма ли най-после да спрем да говорим за тази жена. Никога не съм мислил, че можеш да се лигавиш така пред някаква си знаменитост. Та ти се правеше на глупачка пред нея, Верити. Нали те слушах, докато почиствах масите: „О, бях впечатлена от тази картина, Кейтлин“, „Не можах да не мисля постоянно за нея, Кейтлин“, „Ох, колко са интересни мъжете във вашето общество, Кейтлин“, „Господи, каква артистична натура си ти, Кейтлин“…
Верити се отскубна от ръката му и побягна нагоре по алеята. След няколко метра се обърна назад.
— Вече разбрах, защо си такъв, Джонас. Перата ти са разрошени, защото те върнаха там, където не обичаш да се връщаш, нали? Кейтлин ти припомни времето, когато си имал успешна кариера. Върна те там, където си значел нещо в академичния свят. Работил си усърдно и си бил „някой“. А после мързелът ти е провалил всичко.
Джонас потрепери от гнева, който се събираше в душата му. Допреди малко се чувстваше само раздразнен, но сега беше бесен. Кейтлин бе му припомнила за миналото му, което не се състоеше само от академични успехи, а и от ужас, кръв и насилие. Верити пък бе до наляла масло в огъня.
— Не се чуваш какво говориш, Верити Еймс. Съветвам те да си затвориш устата. Миналото ми си е мой личен проблем.
— Сигурна съм, че има и нещо друго, за което си ядосан. Ти ревнуваш.
— Ревнувам ли? От Кейтлин? Посочи ми поне една причина.
— Сляп ли си? Тя е преодоляла всички трудности. Успяла е. Имала е талант и го е използвала, въпреки че е знаела, че остава инвалид за цял живот. Работила е усилено, за да достигне дотам, където е сега в момента. Не е успяла само заради упоритостта, таланта или късмета си. Кейтлин е работила за този успех. Не виждаш ли разликата между вас двамата. Трябва да си вземеш поука от нея. Тя се наслаждава на плодовете на своя труд и се стреми към по-големи и по-красиви неща. А ти… ти миеш чинии в ресторанта ми.
— Достатъчно, млъкни!
— Ти си също като баща ми. И двамата скитосвате, мислите само за себе си и не сте способни да постигнете каквото и да било. Дори не си представям как можете да се установите на едно място за повече от няколко месеца. Предпочитате да пропилявате живота и способностите си, обикаляйки земното кълбо, вместо да се сирете и да направите нещо добро. И двамата сте еднакво безотговорни. Джонас Куоръл —
