малкото момченце, което не иска да порасне, страхува се от живота, от отговорността и таланта си. Днес — тук, утре — там. Докога така, а?
— Казах ти, стига!
— Не ми викай, затваряй си устата и върви! Не искам изобщо да те слушам тази вечер. Най-малкото, което можеше да направиш, бе да покажеш поне капчица уважение към човек, постигнал нещо в живота. Лора се оказа нрава. Глупачка съм била, щом съм си мислила, че между нас може да се получи нещо. Но сега ми просветна. Ще трябва да обръщам повече внимание на почтените доктори и адвокати.
Верити рязко ускори крачките си.
— По дяволите! Ти за каква се мислиш?
Джонас я настигна и стисна болезнено рамото й. Тя никога не го беше виждала толкова ядосан.
— Пусни ме!
— Значи мислиш, че аз нямам проблеми? Е, нека да ти кажа нещо, скъпа ми господарке. По-добре се погледни в огледалото. Погледни на какво си заприличала. Превръщаш се в злобна стара мома, не поглеждаш мъжете, защото те не отговарят на твоите високи стандарти. Не се учудвам, че нямаш приятел, да не говорим за съпруг. Кой би се съгласил да му свалиш кожата с острия си език. Само някой кръгъл глупак ще се остави да го поучаваш как да живее живота си. Кой ти дава това право да осъждаш хората? Познаваш ме от вчера, а вече ми изнасяш лекции, какво съм бил направил в миналото и как съм пропилял живота си. Кой ти даде това право?!
Джонас усети как тя потрепери конвулсивно. Очите й бяха разширени от ужас.
— Пусни ме, Джонас!
Все още мърморейки, той я пусна и Верити изчезна сред дърветата. Джонас явно сви юмруци. „Тази жена ще ме подлуди.“ Усети нежните вибрации на златната обеца в джоба си и я докосна. Секунда по-късно вече беше спокоен, все едно нищо не беше се случило.
Бе очаквал, че Верити ще е недоволна, но дори не подозираше, че ще го атакува по този начин. Не бе очаквал и че точно тук ще се сблъска с някаква си студенокръвна художничка, която го познаваше отпреди.
Животът, както винаги, се оказваше пълен с изненади…
Глава IV
Леко скърцане на метал събуди Джонас два часа по-късно. Разсъни се напълно, и без да мърда се заслуша напрегнато. Беше чувал подобен звук и знаеше много добре какво означава. След като пет години бе оцелял под мостове, по пристанища, паркове и хотели, които нямаха стандартите на „Хайът9“, шумът от триене на метал о метал значеше само едно: някой се опитваше да отключи ключалката на входната врата. Веднага отхвърли мисълта, че „червенокосата господарка“ е дошла да го гушне и му се извини.
Ако си беше фантазирал по този начин през последните пет години, някоя нощ просто нямаше повече да се събуди — такива бяха законите на улицата. Оцеляваха само най-хитрите и способните.
Лекото стържене отново се чу и Джонас безшумно се изтърколи от леглото. Изпъшка, когато краката му докоснаха студения под. „По дяволите! Ще мине зимата, докато оправя това отопление.“
Шумът престана и той забрави за отоплителните проблеми. Чу няколко тихи стъпки и после настана тишина. Който и да се опитваше да влезе, беше се отказал от вратата и сега търсеше отворен прозорец. Джонас се пресегна и взе износената си брезентова чанта, с която бе пристигнал в Сикуънс Спрингс. Сега тя бе празна, с изключение на скрития във вътрешния й джоб нож. Ръката му се вкопчи в дръжката, точно когато едното крило на прозореца се открехна.
Джонас безшумно се прилепи до стената и затаи дъх. Прозорецът се отвори напълно. Чу се тежко дишане, един крак стъпи на пода, а след малко и мъжът беше вече вътре.
— Следващия път защо не почукаш? — обади се Джонас зад гърба му, стисна го силно за врата и с ловко движение го събори на земята.
Усети, че напипва гъстата му брада. „Господи, този тип е доста едър.“ Мъжът със сигурност беше висок и тежък, защото когато се строполи на пода, бараката леко се разтресе.
— Ей, мамка му, какво, по дяволите…
Джонас не го остави да се осъзнае. Скочи отгоре му и го затисна с коляно. Той му отвърна с учудваща енергия и добре заучена хватка, но Джонас със светкавично движение допря ножа до незащитеното гърло на противника си. Жертвата му веднага престана да се съпротивлява.
— Ето, видя ли? Много добре се разбираме. Не мърдай сега.
— Не се тревожи — отговори му плътен, недоволен глас. — Щом имаш нож, къде може да мърдам.
Джонас набързо го претърси. Мъжът беше облечен в дънки, памучна риза и вълнен пуловер. Нямаше нито нож, нито пистолет.
— Не мърдай от мястото си!
Изправи се бързо и включи лампата. Ярката светлина огря малката стая и Джонас в първия момент не можа да разбере с човек ли се е борил или с мечка гризли.
Мъжът, лежащ на пода, беше огромен — сигурно около метър и деветдесет. Изглеждаше около шейсетте. Имаше брада и мустаци, които някога явно са били червеникави, но вече бяха посивели. Същото важеше и за косата му, но за разлика от гъстата му брада, тя беше оредяла и на темето му имаше малка плешивина. Светлозелените му очи гледаха недоволно изпод свитите му вежди.
— Не ми казвай, сам ще се сетя — размърда се мъжът на пода, потривайки рамото си. — Моята сребролюбива дъщеря е решила да изкара още някой долар и е дала бунгалото ми под наем? Понякога това момиче не показва никакво уважение към бедния си стар баща. Ама абсолютно никакво уважение! Можеш ли да си представиш?
Джонас се облегна на стената и погледна тези така познати му светлозеленикави очи.
— Емерсън Еймс?
— Същият — отговори мъжът и се надигна. — Я ми кажи, ти често ли си играеш с ножове?
— Не, само при нужда. Може да се порежеш, ако си играеш.
Нямаше никакво съмнение, че това е бащата на Верити. Джонас отвори брезентовата си торба и прибра ножа вътре.
— Извинявай за посрещането.
— Вината е изцяло моя — махна с ръка Емерсън. — Мислех, че няма никой, а не исках да будя Верити, за да ми отвори. Абе ти да не си любовник на дъщеря ми?
Джонас отново се облегна на стената.
— Не. Аз съм мияч на чинии.
Емерсън се намръщи.
— Пфу, по дяволите! Среща такъв готин и печен мъж като теб и вместо да се погрижи за себе си, назначава те за мияч. Господи, какво направих, че така ме наказваш с това момиче? Сигурно трябваше да я запиша в проклетото училище? — Еймс се огледа наоколо. — Предполагам, че си видял дъното на онази бутилка водка, която бях скрил в бюфета.
Джонас се ухили.
— Не, има още малко.
— Чудесно. Ще ми позволиш да пийна една глътка, за да си оправя нервите?
— Няма защо да питаш, все пак бутилката си е твоя.
— Да, фактите са такива. Ще ти налея и на теб. Струва ми се, че трябва да обсъдим някои неща.
— Да-а. Като това например, кой ще спи на пода.
Верити стоеше на прозореца в спалнята и се взираше в тъмнината. Не можеше да заспи, затова реши да не се измъчва повече. След около минута видя, че прозорецът на съседното бунгало светна. „Джонас също не може да заспи?“ Това още повече я обърка. „Дали съжалява за това, което ми каза, както и аз съжалявам, че бях груба с него.“ Премисляйки случилото се за пореден път, отново се убеди, че той е бил прав. Не й беше работа, а и нямаше право да го осъжда. Всеки човек бе свободен да използва таланта и уменията си, да живее живота си по свой собствен начин. „Има ли смисъл да му говоря, че се погубва, след като той дори не ми е благодарен за това?“ Джонас категорично й беше казал, че иска да бъде оставен на
