Верити вдиша дълбоко хладния нощен въздух с мирис на бор. Приятно й бе, че Джонас държи ръката й. Сякаш й придаваше част от неговата енергия и физическа сила.
— Защо да не съм добре?
Концентрира вниманието си върху познатите очертания и звуци наоколо. Всичко изглеждаше както винаги и съвършено нормално. Вятърът свиреше в тревите и короните на дърветата.
Разпръснатите светлини на Сикуънс Спрингс се отразяваха в езерото. Прозорецът на спалнята й грееше приветливо насреща им. Някъде наблизо профуча автомобил, а после шумът му заглъхна. Всичко си беше на своето място. Тя също беше добре, не чувстваше нищо необичайно.
— Баща ти е прав, много си отнесена напоследък. Трябва ти повече почивка и добра храна.
— О, казах ти вече, нищо ми няма. Виж колко е часът спи ми се ужасно. А и баща ми, когато си дойде, винаги е загрижен, защото не ме е виждал пет-шест месеца.
Опитваше се да говори естествено, но вътрешно усещаше, че някак си се защитава. „Нима иска да си призная, че получавам халюцинации? Съвсем ще ме вземе на подбив.“
— Успокой се. Трябва да я караш по-леко. Верити неусетно се бе сгушила уютно до горещото му тяло. Макар че ръката му тежеше на рамото й, това не й пречеше, а предизвикваше смесени чувства. От една страна не знаеше как да се държи с него, след като беше неин работник. От друга — усещаше, че Джонас имаше някаква връзка със състоянието, в което бе изпаднала преди минути. Но нещо в нея я убеждаваше, че мъжката му сила е добро противодействие срещу тези кошмари. Отчаяно се опитваше да се успокои.
— Баща ми изглежда е дошъл тук, само защото е изпаднал в беда. Притеснява ме този човек, който се е втурнал да го преследва. Сигурен ли си, че тези пистолети струват доста пари.
— Сигурен съм, защото са автентични. А всичко автентично от седемнадесети век струва купища пари.
— Но как може да си толкова убеден, след като не направи никакви тестове, а само подържа единия в ръката си?
Джонас вдигна рамене. Това движение сякаш притегли тялото й по-плътно до неговото.
— Ами, виждал съм толкова старинни оръжия. Първо, знам как изглежда старинната стомана, след това познавам, че е ръчна, занаятчийска изработка. И накрая, знам как се чувства в ръката ти пистолет за дуел.
— Как се чувства? Какво имаш предвид?
— Трудно е да се обясни. Добрият пистолет за дуел сякаш пасва на дланта ти. Вдигнеш ли го, вече си се прицелил. Веднага можеш да го усетиш. Затова няма мушка или украшение по цевта. В истинския дуел нямаш време да се целиш. При сигнал вдигаш оръжието и го насочваш към противника си. Пистолетите от този период също са доста тежки. Така, дори да си нервен, ръката ти няма да трепери и ще можеш да дръпнеш спусъка.
— О, сега разбирам. Мога да си го представя. Ако самата аз съм на „полето на честта“, сигурно краката ми ще треперят, докато чакам сигнала „огън“.
Лунната светлина за момент освети усмихнатото лице на Джонас.
— Предполагам, че е имало известна доза страх при тези дуели. Изпитвал съм това усещане, когато съм се дуелирал с рапира, разбира се, със защитен връх. Хората наричат това чувство „вървене по ръба“.
— Виждам, че на времето наистина си бил експерт в своята област.
— Да. По-добре ли си сега?
— Казах ти преди, че нищо ми няма — отговори леко възмутена Верити от прекалено покровителствения му тон. — Защо си се загрижил толкова много за мен?
Джонас спря по средата на пътеката и я притегли към себе си. Ръцете му плавно се плъзнаха през ревера на палтото й. Нощта и лунната светлина сякаш бяха измили златото в погледа му, оставяйки тъмни, проблясващи зеници, които проникваха дълбоко в душата й. Ехо от паниката, която бе изпитала преди, прониза тялото й. Задържа дъха си и се приготви отново да побегне.
Ръцете на Джонас обвиха по-плътно талията й.
— Отпусни се. Всичко свърши.
— Какво е свършило.
— Нищо. Няма значение. Верити, искам да ти кажа, че с мен си в безопасност. Кълна се, че е така. Моля те, не бягай повече от мен.
Верити го гледаше втренчено, не разбирайки какво става.
— Джонас, какво искаш да кажеш?
— Ти знаеш. И то много добре, вече не си дете. Ти си зряла жена и ме привличаш. Чета го в очите ти. Знам, че ме желаеш, както и аз теб. Разбрах го още когато се целувахме в басейна. Отдай ми се. Желая те сега, веднага…
И в този момент Верити му повярва. Изглежда, че не само Джонас имаше способността да прониква в съзнанието, душата и чувствата й. Сега и тя можеше да го гледа и да научава все повече нови неща за него. Все пак усещаше, че Джонас много по-лесно се бе справил с урагана, бушуващ в душата му. Тя с доста усилия бе преодоляла ужаса от преследването в тъмния тунел. Не искаше да сравнява тези неща, но женската интуиция и подсказваше, че той говореше истината, че цялата му мисъл е концентрирана върху нея. За свое учудване осъзна, че и самата тя го желаеше. Искаше й се да изтрие от паметта си спомена за страха, който бе изживяла, макар да имаше съмнение, че той бе свързан и с Джонас. Всичко това нямаше никакво магическо обяснение, но някакво шесто чувство и подсказваше, че те двамата си принадлежат и се нуждаят един от друг тази нощ.
Не можеше да определи какво точно изпитва. Сякаш не бе изпила няколко глътки, а цяла бутилка водка. Никога не беше имала подобни чувства към нито един мъж.
Лек нощен ветрец разлюля върховете на боровете и я накара да настръхне. След малко още една тръпка премина по тялото й. Но този път тя не бе причинена от студ или страх, а от нежното докосване на силните ръце на Джонас. Фразата, която се бе породила, когато се целуваха за първи път в басейна, отново изплува в съзнанието и. „Това е истинският мъж, мъжът, когото чакам от толкова дълго време…“
Инстинктивно се притисна към него, търсейки топлината на тялото му и същевременно рушейки бариерата, която сама бе градила цели 28 години. Бариера, непреодоляна досега от никой мъж. Отпусна глава на рамото му и мълчаливо даде отговор на въпроса му, поглеждайки го смело в очите. Джонас не се поколеба и секунда, за да я привлече в обятията си.
— Да, Верити — ти ме желаеш, знаех го…
Устните им се галеха в гореща, жадна, изпълнена с неудържимо желание целувка. Тя вече не беше като онази в басейна. Тогава Верити бе усетила едва-едва огромната страст, таяща се в него. Този път целувката му замъгляваше сетивата й по същия начин, по който ужасът го бе направил в бунгалото на баща й. Но вече желанието за бягство го нямаше. Искаше й се да остане, да бъде увлечена във водовъртежа на страстта, който отмиваше съмненията, предубежденията и бариерите, които си бе изграждала 28 години. Чувстваше, че би могла да изпита нещо ново и непознато досега. Това я караше да трепери от вълнение и нетърпение. Нетърпение да даде отговор на онова, което изискваше от нея Джонас. Знаеше, че бе способна да надмогне сладката примка на желанието, но необходимостта да откликне на отчаяния му зов беше много по-силна и непреодолима. Никога преди не бе пожелавала друг мъж по този начин. Усети, че главата й се замайва и че губи равновесие. Инстинктивно обгърна раменете на Джонас и пръстите й се заровиха в черната му коса.
— Верити, тази вечер ще ми откриеш всичките си тайни. Без повече увъртания…
Ръцете му се сключиха по-здраво около талията й. Верити вече усещаше твърдостта на неговата мъжественост през протритите му дънки. Кракът му се плъзна между бедрата й и я накара да затрепери от възбуда.
— Чудесна си, Верити. Толкова си нежна и топла. Устата му бавно обхождаше елегантната извивка на шията й. Зъбите му леко захапаха ухото й, карайки я да стене от удоволствие.
— Искам те! Не мога повече, Верити. Ще полудея така… Искам да бъда в теб.
Джонас я поведе към бунгалото. Верити отпусна глава на рамото му. Коленете й странно бяха омекнали.
За около минута стигнаха до вратата й, а после приятната топлина на стаята ги обгърна. Верити стоеше на прага, премигвайки от ярката светлина, и се чувстваше като гост в собствения си дом. Не знаеше какво
