— Е, шефе, казваш, че си дошла да ми се извиниш?
— Не знам какво ми стана — измърмори саркастично Верити. — Сигурно съм полудяла.
Джонас прекоси стаята и застана пред нея. Взе чашата от ръката й, а после заедно със своята я сложи на масата. Дланите му погалиха раменете й.
— Колко благородно. Е, щом не искаш да ми се извиниш, ще си помисля, че се срамуваш. Все пак, благодаря за вниманието. Приемам извинението ти, малка господарке — лицето му изведнъж се приближи до нейното и той целуна върха на вирнатото й носле. — Какво имаш под това вълнено палто? — Пръстите му се плъзнаха отдолу. — О, какво виждам? Нощница!
— Какво те интересува моето облекло? Мисля, че ти също ми дължиш извинение.
— Напълно съм съгласен. Но моят грях е по-тежък и все още не съм го осъзнал. Ще трябва да ми дадеш малко време за размисъл, Верити Еймс…
Верити вече си мислеше, че той ще я целуне пак, този път по устните, но вратата рязко се отвори и студеният вятър разроши косите й. Баща й влезе в стаята, носейки стар, изтъркан куфар. Гледаше ги с подчертан интерес, докато Джонас сваляше ръце от рамената й.
— О, извинявам се. Май че прекъснах нещо? Вие двамата добре си подхождате.
— Не се извинявай, татко, човекът работи за мен.
— Е, сигурно получава и нещо друго, освен седмична заплата.
— Стига, татко! Дай да видим какво носиш.
— Погледнете. Ако тези неща са истински, старият човек ще изкара парички, ще плати дълга си на онази хрътка, а и може да му останат малко.
Емерсън разтвори куфара и вътре се оказаха два старинни пистолета, поставени в специални гнезда.
Верити се приближи, за да разгледа дългоцевните оръжия. Изглеждаха ужасно смъртоносни и красиви същевременно. Дръжките им, боядисани в синкаво, бяха силно извити и завършваха с малки топки. Но, за разлика от други оръжия ръчна изработка, те нямаха никаква декорация. Бяха прекалено прости като дизайн и изработка. Липсата на украса сигурно се свързваше с тяхното пряко предназначение.
— Комплект за дуел — каза тихо Джонас.
Беше се приближил до куфара, но не се пресегна да докосне пистолетите.
— Британски механизъм. Навярно от края на 17-ти век. Ако са автентични, имаш голям късмет, Емерсън. Струват цяла камара пари. Как се сдоби с този куфар?
— Бях направил услуга на един приятел преди години. Помолих го за малка сума, когато бях в Рио, за да се спася от преследващия ме джентълмен. Даде ми този куфар и каза, че той ще разрешал финансовите ми проблеми. Вярвам му, но все пак, нали знаеш… Затова, първата ми работа ще е да разбера дали са автентични. А после ще търся и потенциален купувач.
— Първият ти проблем е лесен за разрешаване. Джонас по една случайност има необходимата квалификация. Нали така, Джонас? — рече Верити, надявайки се, че е вярно това, което Кейтлин Евинджър бе твърдяла тази вечер. — Хайде, кажи ни. Имал ли е късмет татко или просто е купил евтина имитация.
— И аз самият съм много любопитен — прекъсна я Емерсън. — От това зависят много неща. А и тези горили явно са решили да ме следват навсякъде по света. Разбираш ли нещо от стари пистолети, приятелю?
Джонас се отговори нищо. Само гледаше куфара, все едно, че надзърташе през входа към друга вселена.
— Татко, той е преподавал ренесансова история във „Винсънт Колидж“. Специалността му е била оръжия и военна техника. Нали така, Джонас?
Очите им се срещнаха. Искрящото злато в погледа му накара дъха й да спре. Откри, че там се води битка — двубой между призраци и сенки. Верити не можеше да разбере какво чувства той. Всичко беше се смесило в една опасна комбинация — удивление, ужас и любопитство. Имаше нещо необуздано и диво, което откриваше за първи път. Преглътна, чудейки се какво ли ставаше в душата му. Вече бе започнала да съжалява за своето нетърпение.
— Джонас, добре ли си? — прошепна едва доловимо.
— Вие двамата не знаете какво искате от мен — отговори й със студен, дрезгав глас. — Но май е по- добре да се убедим, дали са оригинални или не.
Джонас пристъпи към куфара и вдигна един от пистолетите.
Още щом ръката му докосна оръжието, Верити се почувства така, сякаш някой я преследваше. Тръпка на ужас премина през цялото й тяло. Дланите й се изпотиха, а сърцето й лудо заби. Усещането беше такова, все едно че се готвеше да побегне от някаква смъртна опасност — като кошута, която криволичи между дърветата, опитвайки се да се спаси от ловджийските кучета. Не проумяваше откъде се бе появило това чувство на ужас и страх, след като се намираше в напълно безопасно място и до нея имаше двама силни мъже. Неочаквано стените на стаята като че ли се приближиха бързо към нея, светлината изчезна и всичко придоби формата на дълъг и тъмен тунел. Някои я дебнеше вътре. Някой, притаен в мрака, бавно пристъпваше, за да я сграбчи в ръчищата си. Ако това станеше, едва ли щеше да може да напусне някога това ужасно място.
Стоеше като замръзнала и отчаяно се опитваше да разбере къде се намира и какво се случва с нея. Страхова психоза? Беше чела някъде, че стресът води до големи промени в човешката психика. Можеше ли този първичен ужас да се дължи на умората и напрежението в нейното всекидневие. „Джонас е прав. Работя твърде много и нямам време за почивка.“
Някой бавно се приближаваше към нея. Усещаше как се раздвижва въздухът. Без да се двоуми, зави зад един ъгъл в тунела и побягна. Бягаше напред, макар че не виждаше къде стъпва, защото нямаше светлина. Бягаше напосоки, защото това й се струваше по-безопасно, отколкото да се остави да бъде хваната.
— Не бягай! Ти ми принадлежиш! Не бягай, моля те! Тези думи нахлуха в съзнанието й като ехо от далечно разстояние. Те звучаха и като заповед, но и като молба. Стори й се, че това е много познат глас. Плътен мъжки глас, излъчващ огромна сила. Но той само я накара да ускори крачките си. „Искам да се махна от този кошмар!…“
Още преди да завърши мислите си, тъмнината започна да отстъпва. Стените на тунела се размиха и чувството, че някой я преследва, изчезна. Огледа се наоколо — беше в стаята, както преди. Джонас бе оставил пистолета в куфара и я пронизваше със странните си златисти очи. Но сега в тях имаше неприкрито желание и страст. Не можеше да определи, дали това е само сексуално желание или нещо по-силно и опасно. И макар че стаята изглеждаше абсолютно същата, почувства някаква невидима, но огромна разлика. Почувства, че животът й оттук нататък ще стане напълно различен.
— Тези пистолети са оригинални — изрече Джонас с неочаквано мек и спокоен глас. — Както каза дъщеря ти, аз съм завършил ренесансова история, но мога да твърдя със сигурност, че са автентична английска изработка от седемнадесети век. Трябва добре да ги пазиш, Емерсън. Не съм преглеждал скоро каталозите, но струват най-малко стотина хиляди долара.
Емерсън подсвирна доволен.
— Е, изглежда Ред е била права. Късметът спохожда праведните хора. Сега само трябва да измисля, как да превърна тези пистолети в банкноти. Но да оставим това за утре, а? Уф, какъв дълъг ден. Нямам търпение да прегърна възглавницата. Същото се отнася и за теб, Ред. Изглеждаш ми преуморена, я виж какви сенки имаш. Хайде, марш в леглото.
— Работи много, а не яде достатъчно. Шефе, може ли да те изпратя?
Искаше й се да му откаже. Макар че ужасът й беше изчезнал, имаше някакво неприятно вътрешно усещане. Част от нея отчаяно крещеше: „Джонас Куоръл е причината. Не тръгвай с него.“
Джонас хвана ръката й и тя тръгна, без да възрази.
Глава V
— Верити, добре ли си? Много си бледа? — пръстите му обвиха ръката й.
Вървеше уверено по едва забележимата пътека, сякаш можеше да вижда в тъмнината.
— Разбира се, само съм преуморена.
