че е това… Сега всичко ще е наред, повярвай ми. Моля те, скъпа. Ти ме желаеш, както и аз теб.
Отчаянието в гласа му я накара да омекне. Пое си дълбоко дъх и се опита да мисли трезво. „Джонас е прав, не е виновен, че аз съм тясна и ме боли. Просто трябва да се отпусна…“
Това, което се бе случило, не можеше да е само по негова вина. Никога не бе прехвърляла отговорност за своите действия върху друг човек.
„Защо се опитвам да се крия? Защо не си призная, че и аз искам да се любим?“
Спомни си как си бе представяла, че се люби с него още първия път, когато я бе целунал. А може би дори още когато бе застанал на прага на ресторанта.
Опита се да отпусне стегнатите си мускули.
— Точно така. Видя ли, че можеш да го направиш. След малко ще се чувстваш много по-добре, повярвай ми.
Джонас не навлизаше в нея. Тялото му бе като издялано от мрамор. Целуваше унесено гърдите, корема й, сякаш за да й вдъхне сила и увереност.
Верити облиза пресъхналите си устни.
— Хайде да спрем за сега. Може… може би не си допадаме физически. Изглеждаш ми прекалено голям, просто ме разпъваш до болка. Сигурно нещо правим неправилно.
Гърлото му издаде звук, наподобяващ смях и въздишка на удоволствие едновременно.
— Не е така и ти го знаеш. Ние сме създадени един за друг. Отпусни се и ми се довери.
Джонас надигна таза си, колкото да направи място за ръката си, която провря между бедрата й. Верити се изви в дъга от наслада, когато пръстите му проникнаха във влажната й утроба. Удоволствието й компенсира всички болки, които бе изпитала до този момент.
— По-добре е, нали?
— Може и да оживея след всичко това…
Вкопчи се в раменете му, но този път, без да се налага да забива ноктите си. Вдигна нагоре бедрата си и с удоволствие установи, че така Джонас може по-бавно и болезнено да потъва в нея. Новото усещане започваше да й харесва.
— Радвам се, че мислиш така, защото аз не мога да съм сигурен за себе си.
Джонас напредваше внимателно, сантиметър по сантиметър, чувствайки, че плътта, стягаща го преди, се отпуска. Опознаваше все повече и повече нейната влажна пламтяща утроба. Когато разбра, че е стигнал до край, опита леки тласъци.
— О, Верити прекрасна си! Толкова си тясна! Никога не съм се чувствал така.
— Джонас не бързай!
— Скъпа, опитвам се, колкото е възможно по-бавно, но едва ли ще издължа дълго. Още малко и ще се побъркам.
Задържайки дъх, Джонас отдръпна ръката си. Притисна Верити към себе си и тя, за да му помогне, обгърна с бедра кръста му.
— Верити!
Чу като на сън името си и разбра, че Джонас вече е загубил самоконтрол. Тласъците му следваха един след друг, карайки тялото й да тръпне от удоволствие. Най-накрая той издаде приглушен вик, за последен път навлезе дълбоко в плътта й и после замря. Изминаха няколко секунди, преди да се претърколи до нея, полагайки глава на гърдите й. Верити лежеше, прикована от тежестта му, галейки с върховете на пръстите си местата, където бе забивала ноктите си. Впери очи в тавана и се усмихна на себе си. Достатъчно книги беше прочела, за да знае, че всичко бе минало нормално. Въпреки че не бе изпитала нещо особено, чувстваше се напълно задоволена. С удоволствие осъзнаваше, че беше помогнала на Джонас да изживее своя оргазъм. Предусещаше, че оттук нататък всичко ще бъде много по-добре. Желаеше тази нощ да се повтори, колкото се може по-скоро.
Джонас мълча дълго време, почивайки си и наслаждавайки се на нежното й докосване. После с лека въздишка вдигна глава и целуна ухото й.
— Трябваше да ми кажеш, че ти е за първи път.
— Не сме говорили на тази тема. Не очаквах, че всичко ще стане толкова бързо. Мислех си, че ще изминат седмици и дори месеци, докато те опозная и чак тогава…
— Наистина ли? И мислиш, че аз щях да чакам толкова дълго? Говориш за седмици, а аз не знаех, дали ще издържа и няколко дни. Нима не разбра какво ми е, още когато те видях за първи път.
Верити се засмя доволно.
— Не разбирам. Кажи какво ти е?
— Ти направо ме подлуди. На двадесет и осем си, а още нямаш приятел. Просто не е за вярване.
— Не си ли чел статистиката? Броят на мъжете непрекъснато намалява.
— О, стига, Верити. Кажи ми истинската причина, не ме будалкай.
— Ами никога нещата не тръгваха добре.
Джонас я притегли към себе си и се взря в лицето й.
— А с мен добре ли ти беше?
— Мм, не знам със сигурност…
Верити се притисна по-плътно към него.
— Скъпа, отговори ми. Съжаляваш ли, че го направихме?
— Е, добре. Рядко съжалявам за нещо, което съм извършила. Мой ред е да те попитам. Кога ще го направим отново?
Смехът му отекна в стаята.
— Знаех си аз. Не може в живота да си „господарка“, а в леглото да си по-различна. Все пак това ме устройва напълно. Ти ми напомняш за някого.
— Само не ми казвай, че приличам на някоя твоя интимна приятелка.
— Не, не е това. Ще си спомня след малко.
— А междувременно какво можем да правим?
— По дяволите! Аз събудих едно чудовище — ухили се Джонас, освободи се от прегръдката й и стана от леглото. — Стой там, където си.
— Къде отиваш?
— Сега се връщам — отвърна през рамо, преди да изчезне в банята.
Верити видя светлината от полуотворената врата и чу шуртенето на водата. Надигна се леко и започна да изучава болките и безмълвните протести на преди неизползваните си мускули. Чувстваше се морна, но безкрайно щастлива. Гореше от нетърпение отново да изживее същото удоволствие с Джонас — мъжът, който тази нощ й беше отворил вратата към един нов свят. Животът й оттук нататък й се струваше изцяло променен. През краткото време, от когато го познаваше, Джонас изцяло бе завладял мислите й — ядосваше я, привличаше я, възбуждаше любопитството й. И едва сега Верити осъзнаваше, че повече не искаше никога да се раздели с него. Усещането, че той я желае, и че също има нужда от нея, я изпълваше с особено задоволство.
Верити стана и започна да събира разхвърляните на пода дрехи. Грижливо ги сгъваше и подреждаше на стола. Когато вдигна изтърканите дънки на Джонас, от джоба им изпадна нещо метално. То се търколи и попадна точно в ивицата светлина, струяща от отворената врата на банята. Знаеше какво е още щом звънна на пода. Нейната обеца — обецата, която беше загубила преди два месеца в Мексико.
Гледаше невярващо малкото златно украшение и блестящият, нов свят, в който току-що бе пристъпила, се стопяваше в небитието. Седна отмаляла на леглото и в този момент се чуха тихи стъпки. Джонас влезе в спалнята с хавлиена кърпа около бедрата си. Очите му проследиха погледа й и доволното му усмихнато изражение веднага изчезна. Верити напразно търсеше по лицето му отговор на мълчаливите си въпроси. Той въздъхна дълбоко и седна до нея.
— Това е дълга история…
Глава VI
„По дяволите! Как мога да бъда толкова глупав и лекомислен!“ Твърде късно Джонас осъзнаваше, че е допуснал фатална грешка. Беше напълно забравил за обецата и за рисковете, които съществуваха, ако
