всмукан обратно във времето. Не бях Джонас Куоръл, а някакъв ренесансов мъж, който се бореше за живота си.
— Извинявай, знам, че си преживял нещо ужасно.
— Повече от ужасно. Кошмари, които си мислех, че никога повече няма да преживея.
— Това, което не разбра, бяха заключенията на учените от лабораторията. Те установиха, че когато обстановката наподобява съответната епоха, към която принадлежи даден предмет, емоциите от миналото имат много по-силен ефект върху теб. Лаборантът, когото промуши, искаше само да ти постави инжекция с успокоителни. Още щом си хванал меча, с теб е настъпила голяма промяна.
— Тези гадни лаборанти винаги използваха лекарства, за да контролират реакциите ми. Казвал съм им хиляди пъти, да не се намесват, защото така само ме объркват и ситуацията става неконтролируема. По това време аз се борех с емоциите в тунела, а проклетият лаборант е решил да ме успокои. Но аз не го виждах в реалността, а само в коридора. Той се приближаваше като един от убийците, държеше кама, чийто връх бе намазан с отрова.
— Точно така. И ти си реагирал, само за да се защитиш.
— Но ти си открила и най-важното от тези заключения, нали? Открила си, че аз не възприемам само емоциите от миналото?
— Джонас, какво искаш да кажеш? — попита Верити.
Кейтлин се обърна към нея.
— Научих, че той не само изпитва същите отминали емоции, но и взема всички умения на човека, който е притежавал оръжието.
— Но какво означава това?
— Аз не знам нищо за фехтовката, Верити. Интересите ми към нея са били чисто академични. За самозащита мога да използвам пистолет и нож, но никога не съм се дуелирал със сабя, меч или рапира.
— Но… но ти се биеше като експерт тази вечер.
— Същото се случи, и когато промуши лаборанта. Това беше и най-важното заключение след всички тестове. По необясним начин ти придобиваше уменията и дори характера на човека, притежавал оръжието.
— Не е толкова просто, колкото си мислиш, Кейтлин. Това все опитвах да обясня и на изследователите, но те не пожелаха да ме изслушат. В повечето случаи аз не исках да придобия тези емоции и умения, защото чувствах, че нямаше вече да съм същият човек, времето щеше да отнеме разсъдъка ми. Аз се борех срещу миналото и само тази нощ съзнателно не се съпротивлявах.
Верити стисна силно ръката му.
— Можеше да умреш, Джонас. Почувствах го, когато се готвеше да прободеш Кинкейд. Знаех, че ако направиш тази фатална стъпка, времето щеше да установи пълен контрол над теб.
— Но защо мислиш, че Джонас щеше да пострада, Верити?
— Не знаеш какво искаше от него. Ако Джонас беше убил Кинкейд под въздействието на…
Пръстите му предупредително дръпнаха рижите къдрици, с които си играеше.
— Няма значение, Верити. Тя не може да те разбере. Никой, освен нас двамата, няма представа какво се случва в този коридор.
Кейтлин ги гледаше объркано.
— Какво искаш да кажеш? Че Верити също притежава подобен на твоя талант?
— Не, но тя притежава друга дарба, която нямам желание да ти обяснявам. Това не те засяга. А сега можеш да продължиш.
Кейтлин срещна пронизващия му мрачен поглед и сведе глава.
— Верити, искам да знаеш нещо. Никога не съм искала да те излагам на опасност, повярвай ми. Имах перфектен план, но всичко се обърка. По някакъв начин Кинкейд е предугадил намеренията ми и се е подготвил.
— И какъв беше „перфектният план“, Кейтлин?
— Неприятно ми е да ти го кажа, Верити, но вие двамата бяхте моята примамка още от началото.
— Примамка?!
Джонас отново почувства яростта да се влива във вените му, но този път успя да се овладее.
— Нека да чуем, Кейтлин?
— Добре, имате право да знаете цялата истина. Парченцата от плана за моето отмъщение се сглобиха за дълъг период от време. Исках да убия Кинкейд с рапира, но не можех да го направя.
— И тогава си спомни за моите умения?
— Да, преди около година ми проблесна идеята, че мога да използвам твоите способности. Но тогава ти изчезна от „Винсънт“ и четири години никой не знаеше нищо за теб. Открих те най-сетне в една кръчма в Мексико.
По това време за мен работеше една частна детективска агенция и вече обмислях как да говоря с теб. Но тогава се появи Верити и неочаквано ти я последва до Сикуънс Спрингс и започна работа при нея. Това много ме улесняваше, защото вече беше твърде близо до мен и можех спокойно да говоря с теб. Дойдохме с Тави в ресторанта с намерението да ти предложа пари, да те използвам като мой кондотиер, за да свършиш работата. Но още първата вечер разбрах, че каквото и да ти предложа, няма да се съгласиш. Парите не те изкушаваха, а и очевидно не ме харесваше.
— Но затова пък те хареса Верити.
— Да, след като не успях да говоря директно с теб, реших, че единственият начин да те използвам, е да спечеля Верити на своя страна.
— Значи, затова толкова настояваше да станем приятели?
— Искам да знаеш, че за мен това приятелство става истинско. Едва ли повече ще се отнасяш по същия начин, както преди, с мен, но никога няма да забравя твоето уважение и внимание.
— Забрави тези глупости и довърши историята си.
— Мисля, че вече се сещате за останалото. След като видях, че двамата сте близки, съставих своя план. Поканих ви тук първия път, за да можем с Тави да проведем малък експеримент. Исках да съм сигурна, че не си загубил таланта си. Рапирата, която беше в спалнята ти, ми струва цяло състояние. Купих я от частен колекционер и бях сигурна, че с нея са извършени поне няколко убийства. Монтирахме малка камера така, че да следим реакциите ти.
— По дяволите! — изруга Джонас.
Кейтлин не му обърна внимание. Очите й гледаха само към Верити, търсейки в нея разбиране и съчувствие. Такива чувства в сърцето на Джонас нямаше. Даже той самият беше замислил отмъщение срещу Евинджър, като не я защити пред полицията, но се бе отказал заради Верити.
— Реших да организирам ренесансов бал, защото знаех, че колкото по-близка е атмосферата до миналото, толкова по-силно ще бъде и въздействието на оръжието. Рапирата е италианска от шестнадесети век, епохата, към която Джонас е най-чувствителен.
— Всички тези приготовления са били заради Джонас? Само за да го настроят да убие Кинкейд.
— Исках Джонас да открие Кинкейд в твоята спалня след бала. Щом веднъж рапирата бе в ръцете му, нямаше да може да спре желанието си за мъст. Миналото и реалността щяха да се слеят в едно.
— А как щеше да накараш Кинкейд да дойде в спалнята ми. Аз не съм негов тип?
— Защо се заблуждаваш, Верити?
— Не се заблуждавам, нали видя какви жени имаше в офиса му, все едно че са филмови звезди.
— Но те са само секретарки, Верити. Те градят неговия имидж. А и са твърде лесна плячка и не представляват интерес за него.
— Джонас е напълно прав. Още щом те видях, знаех, че ще разпалиш най-долните страсти у Кинкейд. Той е обсебен от манията да притежава нещо чисто и невинно.
— Но аз не съм невинна! — избухна Верити.
— Излишно е да спориш за това, защото…
— Аз не съм невинна, защо всички непрекъснато ми го повтарят?!
„До тук с моя ангел спасител — помисли си Джонас. — Отново се върна малката червенокоса господарка и на нея не й се харесва да я наричат невинна или девствена.“
— Верити, не се обиждай, но аз познавам твърде добре Кинкейд и знам какво значи за него чистота и
