невинност. Знам, че още щом те е видял в офиса си, се е заинтересувал от теб. Тази вечер, още щом ме поздрави, веднага попита: „Тук ли е мис Верити Еймс?“
— Не знаех това… — отвърна смутено Верити.
— Но да продължа нататък. Тръгнах за Сикуънс Спрингс, без да имам никакви конкретни планове. Исках да се срещна с Куоръл и да видя с какво се занимава в момента. Но тогава срещнах теб и ти свърза всички останали елементи.
— Искаш да кажеш, че Верити щеше да е причината, да вляза в двубой с Кинкейд?
— Да, това бе основната идея. Странно е, че и двамата бяхте привлечени от една и съща жена. Ти и Кинкейд бяхте пълна противоположност. Докато ти представяше положителните страни на мъжкия пол, то Кинкейд притежаваше най-мрачните му и тъмни бездни.
— Мисля, че това е игра на съдбата — и двамата да желаете Верити. Ти, Джонас, за да я защитиш, а Кинкейд, за да задоволи страстта си за насилие — каза замислено Тави.
— А какво щеше да стане, ако Кинкейд не ме харесваше?
— Щях да изчакам, да измисля нещо друго. Щях да се реша да действам само ако имах перфектен специалист, гарантиращ моето отмъщение.
— Е, щом като ме намери за добра, как точно щеше да ме използваш?
— Трябваше Джонас да открие Кинкейд в леглото ти. А това не изглеждаше толкова трудно да бъде постигнато. В твоята спалня, същата, в която бях измъчвана и изнасилена, има тайна врата, водеща към стаята на Кинкейд. Разбира се, той знаеше добре това. Бях сигурна, че няма да устои на изкушението да дойде при теб. Бях поставила алармено устройство и, щом то се задействаше, Тави трябваше да почука на твоята врата, Джонас, и да ти каже, че нещо не е наред с Верити.
— А моята роля каква щеше да е? Да лежа в леглото и да чакам Кинкейд с отворени обятия?
— Страхувам се да ти кажа, но ти нямаше да разбереш какво става. Щеше да си сънлива и да си помислиш, че това е Джонас. Дори и да се съпротивляваше, това само щеше да направи Кинкейд още по- агресивен и необуздан. На сутринта просто щеше да си затвориш устата, защото нямаше да имаш оправдание за състоянието си.
— Но аз не бях пила почти нищо?
— Верити, нали твърдиш, че не си наивна. Не разбираш ли, че твоята „вярна приятелка“ Кейтлин се е готвела да те отрови? — вметна Джонас.
— Не е вярно — възрази Тави. — Само щях да й дам по-силно приспивателно. Никога не сме искали да й причиним вреда.
— Заслужавате да ви убия и двете или да променя показанията си в полицията.
— Аз заслужавам, но Тави няма никаква вина. През цялото време се опитваше да ме спре. А и мога да се закълна, че Верити не я застрашаваше нищо. Ти щеше да се появиш в решителния момент с рапира в ръка и да я спасиш.
— Планът ти нямаше да се осъществи, Кейтлин. Не си взела под внимание един факт. Тази нощ Верити щеше да спи в моята стая и Кинкейд щеше да открие празно легло.
Евинджър вдигна учудено вежди.
— Но това не е възможно. Спалнята беше определена за Верити и тя нямаше да се осмели да прекоси коридора. Всички други стаи бяха заети с гости. Все пак аз я познавам добре. Господи, та тя се срамуваше да се съблече в басейна.
— Няма ли най-сетне да разберете, че аз не съм чак толкова чиста и целомъдрена. Не съм непорочна стара мома, за каквато ме вземате, и грешиш, Кейтлин — наистина щях да отида да спя при Джонас.
Евинджър остана мълчалива известно време.
— Добре, изглежда, че всичко тогава е съдба.
— Всичко това беше лудост, Кейтлин! Изложи Верити на голяма опасност, а мен едва не ме убиха. Нямам нищо против, щом си решила да убиеш Кинкейд, но защо трябваше да намесваш и нас двамата? За да излезеш с чисти ръце, нали? Ще ти кажа нещо. Единствената причина, да се разхождате сега на свобода и в добро здраве, е Верити. Ако не беше ме спряла, вие с Тави бяхте следващите след Кинкейд. Това да ви е като предупреждение. Искам да оставите Верити на мира.
— Да, разбрах това. Боли ме, че загубих приятелството ти, Верити. Но дано намериш сили някога да ми простиш.
Джонас видя как лицето на Верити се отпуска и побърза да се намеси.
— Кейтлин, знаеше ли, че Кинкейд е толкова добър с рапирата?
— Твърде малко неща не знаех за него. Хората, които наех, постоянно го следяха.
— Тогава си знаела и каква опасност грози Джонас!
— Имаше и известни рискове, Верити, не бях предвидила, че Кинкейд ще носи пистолет.
— Първоначалният ти план нямаше да се осъществи, защото аз не се отделях от Верити и за минута.
— Напротив, ти я изостави достатъчно дълго време сама тази вечер.
Стомахът на Джонас болезнено се сви, защото това си беше самата истина.
— Верити, напомни ме да те нашляпам после. Нали ми обеща, при никакви обстоятелства да не излизаш от залата!
— Нямах избор, Кинкейд тръгна веднага след теб и трябваше да те предупредя.
— Не е трябвало да го следваш, Верити, но станалото станало. Е, това е, нали?
— Да, това е цялата истина.
— Добре, моите поздравления, Кейтлин. Прекрасна вечер, прекрасен ренесансов бал. Имаше толкова интересни неща — лъжи, измами, предателство на приятели, желание за отмъщение и смъртоносен дуел. Щеше да се чувстваш много добре, ако живееше 400 години по-рано. Но на нас с Верити не ни харесва твоя свят, не се чувстваме удобно. Хайде, скъпа, събирай багажа.
— Джонас, почти три часа сутринта е.
— Ще намерим някой крайпътен мотел.
— Но, Джонас…
— Ако не намерим, ще се приберем вкъщи. Не е чак толкова далеч.
— Но, нали…
— Тръгваме си, Верити. Вземи куфара си.
Верити се предаде и излезе от стаята. Никой не каза повече и дума, когато слязоха с куфарите по централното стълбище. Макар че ръката го наболяваше, Джонас установи, че може да шофира. Дъждът все още плющеше навън и голямата сива къща бързо се скри от погледа им.
Половин час по-късно откриха мотел, който все още беше отворен. Бяха толкова изтощени, че заспаха почти мигновено.
Верити се събуди първа и бавно отвори очи срещу нахлуващата от прозореца ярка светлина. Бурята беше отминала и изглеждаше, че всичко се връщаше към нормалното. Усети, че Джонас също се размърда и се надигна, за да види лицето му.
— Как е ръката ти?
— Боли ме, но ще живея. Имам нужда от ласки и грижи, докато се оправя.
— Джонас, Кинкейд беше много добър фехтовач, нали?
— Дяволски добър.
— И ти съзнателно подбра онова метално пипало, за да усвоиш уменията на предишния собственик?
— Бях отчаян, не можех да задържам повече Кинкейд, а и никой не идваше на помощ.
— Не успях да взема пистолета, беше паднал откъм тази страна на леглото, където се дуелирахте. Знам, че това беше единствената ти възможност, но пое огромен риск.
— Но ти беше с мен през цялото време. Макар че онова нещо се обви около ръката ми, аз не загубих връзка с реалността. Знаех кой съм, знаех, че срещу мен е Кинкейд, а не някой 400-годишен призрак.
— Може би желанието да оцелееш и победиш е било много по-силно от отдавна отминалите емоции. Все пак това е доста силен дразнител, който те е държал в настоящето. Да благодарим на Бога, че собственикът на рапирата е бил по-добър фехтовач от Кинкейд.
