Макар че беше спала само два часа, Верити бе заредена с енергия и решителност. Още преди Джонас да изключи двигателя, отвори вратата и хукна към къщата. Натисна звънеца, но тъй като не получи отговор, настойчиво заудря с юмрук.
— Не чакай някой да ти отвори, всички са горе в ателието на третия етаж — Джонас се протегна и бутна навътре незаключената врата. — Хайде, напред, героиньо.
Верити нямаше нужда от нова покана и се втурна по стълбището. Къщата изглеждаше пуста и стъпките й отекнаха в тишината. Джонас я следваше по петите, но с безгрижие, на което можеше само да завиди. Стъпките му бяха елегантни и безшумни. „По дяволите, аз вече съм мокра, а той тича като професионален атлет. Добре, че в леглото не е толкова безгрижен“ — помисли си Верити.
Дишайки тежко, достигна до последния етаж. Вратата на ателието беше широко отворена. Трима мъже и две жени стояха пред откритото платно на „Кръвожадност“. Кейтлин беше на няколко крачки зад тях и бе отпуснала цялата тежест на тялото си върху ебонитовия бастун. Лицето й изглеждаше бледо и състарено.
Тави първа ги забеляза и в очите й проблесна надежда. След нея всички обърнаха очи към новодошлите.
— Не трябваше да се връщаш, Верити. Ние почти свършихме тук.
— Трябваше да се върна, Кейтлин. Забрави ли, че аз съм ти приятелка.
— Твърде късно. Всичко е твърде късно.
— Мисля, че последното наддаване е мое. Някой ще вдигне ли цената? — обади се мъж на средна възраст, облечен в елегантен сив костюм.
Джонас пристъпи малко по-напред.
— Не бързайте толкова, сър. Знам, че след събитията от снощи картината ви се струва още по- привлекателна, но ще трябва да почакате. Сега мис Еймс ръководи търга.
— Какво, по дяволите, става тук? — възмути се една по-възрастна жена. — Аз дошла да върша бизнес тук, а не да участвам в театър. Вдигам цената на мистър Росендър с още хиляда долара.
Верити обърна очи към нея.
— Можете да запазите парите си. Картината вече не се продава.
От всички страни последваха учудени въздишки. Тя не им обърна внимание, взе едно малко ножче от масата с инструменти и тръгна към картината.
— Хей, какво, по дяволите, мислите, че правите?
— Джонас, успокой господата.
— Съжалявам, приятели, но аз работя за тази дама. Ако имате възражения, обръщайте се към мен.
Други протести не последваха.
— Кейтлин, нали повече нямаш нужда от тази картина?
— Защо, какво мислиш да правиш с нея?
— Ще я махна от живота ти. Завинаги.
Верити замахна и направи широка рязка на платното. Чуха се няколко ужасени вика, но никой не се осмели да й „попречи“. Хубаво е да имаш някого като Джонас под ръка. Когато от „Кръвожадност“ бяха останали само купчина цветни ивици плат, тя се обърна към Тави.
— Изгори ги, нека нищо не остане.
Тави кимна мълчаливо, събра набързо остатъците от картината и излезе от ателието. Мъжът на име Росендър изглеждаше бесен.
— По дяволите! По дяволите, вие сте луда! Току-що унищожихте цяло състояние. Аз ще ви…
— Достатъчно, приятелю — укроти го Джонас, заставайки на пътя му.
— Искам да знаете, че това няма да е последната картина на Кейтлин Евинджър, нали така, Кейт? Миналото е вече зад теб. Сега можеш да изживееш своето настояще и бъдеще.
Изпънатото от напрежение лице на Кейтлин започна бавно да се отпуска. В очите й се появи влага. Верити пристъпи напред, прегърна я и също заплака. Тави безшумно се бе приближила и я докосна леко по рамото.
— Благодаря ти, Верити. Мисля, че всичко вече ще е наред.
— Търгът завърши — обяви Джонас. — Време е за тръгване.
Никой не се опита да му възрази.
Три дни по-късно Верити излезе от кухнята и тръгна да търси Джонас.
Той и Емерсън седяха пред бунгалото и преглеждаха местната преса. Никой не вдигна очи към нея, макар че чуха стъпките й.
— Е, добре, какво виждам тук? Да не би да сте се пенсионирали вече? Знаете, че имам достатъчно работа и за двама ви. Татко, ти ми обеща още миналата седмица, че ще почистиш фризера. Какво стана, да не измръзнеш ли се страхуваш? А ти, Джонас? Защо се измъкна, когато трябваше да изчистим шкафовете?
— Забравих.
— Не ме занасяй. За писмата до музеите също ли забрави?
— Ще ги напиша тези дни, защо да бързам. Имам толкова добра работа, защо да я напускам заради някакви си музеи.
— Но консултантската работа е твоя специалност и е много добре заплатена.
— Сега моята специалност е миенето на чинии, а парите, които получавам, са ми напълно достатъчно.
— Не ставай смешен.
Това беше първият им спор, откакто се бяха върнали от къщата на Кейтлин Евинджър. Отношенията им бяха много обтегнати и дълбоко в сърцето си Верити знаеше, че тя е причината. Но какво можеше да направи? Искаше да разбере какво ще се случи с тях двамата. Какви са плановете на Джонас. Щеше ли да си тръгне толкова неочаквано, както бе и пристигнал.
— Ред, остави човека на мира. Не виждаш ли, че още се възстановява.
Верити прехапа виновно устни.
— Боли ли те ръката, Джонас?
— Боли ме, но аз героически понасям страданието.
— Видя ли? Казах ти да го оставиш, на спокойствие.
— Ако наистина имаш силни болки, ще трябва да отидеш на лекар.
— Имам час за утре следобед, тогава ще ми махнат и конците. Не се тревожи толкова.
— Ако те боли, и сега можеш да отидеш на преглед. Ти си мой работник и аз ти плащам осигуровките.
— Ред, стига си говорила глупости. И как ще докажеш, че е бил ранен в ресторанта? Да не би някой ядосан от храната клиент да го е промушил с рапира?
— Е, добре. Джонас, ако нямаш намерение да ходиш на лекар, ела да ми помогнеш в почистването. А след това ще напишеш и писмата до музеите. Или…
— Какво „или“?
Верити беше достатъчно ядосана и не се стърпя:
— Или ще те уволня още сега и ще си взема друг работник, който си гледа съвестно работата.
Тя се завъртя рязко на пети и тръгна към бунгалото си.
— Това вече е прекалено.
Думите му бяха тихо изречени, но я накараха да се спре. Джонас захвърли настрани вестника и се изправи.
— Какво каза, Джонас?
— Казах, че това е прекалено. От твоите заплахи ми дойде до гуша и трябва да им сложа край. Прекалено много съм внимателен към теб, „малка ми господарке“. Наслушах се на твоето мъмрене, на забележките и лекциите ти, на всичките ти глупости за начина ми на хранене. Оставих се, да ме въвлечеш в неприятности, където и двамата едва не загинахме. Смятам, че съм бил прекалено толерантен с теб, така ли е, Емерсън.
— Напълно си прав, Джонас.
