Един повей на вятъра изпрати в лицето му водни пръски и го заслепи. Той разтърка очи с ръкава на прогизналата си риза и се придвижи още няколко стъпки напред.
Изведнъж с ръце напипа празно пространство и замръзна на място. Той стоеше пред огромната зейнала паст на пещерата. Взря се в тъмната бездна, долавяйки тихия зов на вътрешната пещера. Там го чакаше тя. Трябваше да се добере до нея. Но първо, трябваше да премине край онова, което я заплашваше.
След всичките тези годни той най-после щеше да узнае истината. Но вече не беше сигурен дали иска да знае отговора.“
— Колби?
Той се стресна от гласа на Даяна. Извърна се и я видя да стои до бюрото, увита в халата си. На лицето й се отразяваше слабата светлина от екрана на компютъра и той забеляза тревогата в очите й.
— Здравей, скъпа. Не исках да те будя. Дойдоха ми разни идеи за завършек на книгата и си помислих, че е добре да ги напиша, докато са пресни в съзнанието ми.
— Предполагам, че професионалният писател трябва да се възползва от изблиците на вдъхновение, когато го споходят. — Тя се приближи.
— Изблиците на вдъхновение са дяволски рядко нещо в тази работа. — Той леко се усмихна. — Използваш ги, ако имаш късмета да те осенят.
— Не са ли в теб през цялото време? Не е ли това творческият процес?
Той поклати глава.
— За съжаление, не е. Една книга се пише неподправено и с къртовски труд, пот и постоянство. Ако човек седне и чака да го споходи вдъхновението, ще има да чака поне десет години, за да я довърши, ако изобщо я довърши.
Тя лекичко се усмихна.
— Значи това е истински труд.
— Да. Точно това е.
— Е, но със сигурност разваля образа, не е ли така? Може ли да прочета какво си написал?
— Заповядай.
Даяна се приближи и надникна в екрана. Той усети напрежението й, когато тя позна обстановката.
— Ти пишеш за пещерата от сънищата ни — прошепна тя.
— Не точно. Става въпрос за съвременна история. В сънищата ни се появява древната легенда за окованата жена. Признавам, че има някои сходства. Скоро, след като те срещнах, ти казах, че идеята за тази история дойде от сънищата ми и от спомените ми за първата нощ, която прекарах в пещерата „Окованата жена“.
— Каза, че преживяването те е ужасило, както нищо друго дотогава. — Замислено рече Даяна. — Освен това, ми обясни, че писането върви добре, когато самият ти започнеш да се плашиш от въображението си.
Колби сви рамене.
— Точно така.
— Колби, какъв е краят? — попита тя напрегнато. — Сънува ли края?
— Не. — Той бързо се усмихна. — Щеше да е прекалено лесно. Писателите никога не се отървават толкова лесно. Но имам някакво усещане, че мога да подредя завършека на сюжета.
— Банър трябва да спаси героинята, нали? Тя е във вътрешната пещера като в капан?
— Точно така.
— Реши ли какво я заплашва? — попита Даяна.
— Просто едно обикновено пещерно чудовище.
— Колби, моля те. Кажи ми истината.
Той долови страх в гласа й и веднага стана сериозен.
— Хей, я по-спокойно, скъпа. Злодеят е мое творение и не присъства в сънищата ни. Казах ти вече, от съня взех само идеята, усещането за страх, което мога да претворя във фантазия и декор.
— Сигурен ли си, че нищо не си видял в сънищата ни? Нещо като истинско чудовище? Колби, ако е така, трябва да ми кажеш.
— Не съм видял. Ако бях видял, нямаше да се напъвам толкова да измислям.
Но той не желаеше да й каже останалото. Не искаше да обясни, че в последно време в сънищата му усещането за заплаха от пещерата беше по-силно. Отчаяният, зовящ копнеж от скритата вътрешна пещера си беше там, но в сънищата му се налагаше опасността от главната пещера. Колби знаеше, че ако това обземащо усещане за заплаха се засилеше, сънят щеше да се превърне в кошмар.
— Ще те оставя да работиш. — Даяна отстъпи назад. — Не исках да те прекъсвам.
— Не се тревожи. Искаш ли малко горещ шоколад? — Той се изправи.
— Ако и ти пиеш. — Тя запристъпя след него към кухнята. — Когато се събудих и не те намерих, станах неспокойна.
Той спря и бързо целуна челото й.
— Това показва колко добре се адаптираш.
— Към какво?
— Към брачния живот. Ти сега свикваш да спиш с мен редовно. Толкова добре свикваш, че се чувстваш неестествено, когато си сама в леглото. — Той отвори хладилника Спектър пристигна и започна да проучва продуктите вътре заедно с него.
— Колби? — Даяна седна до кухненската маса и загърна нозете си с халата.
— Да?
— Съжалявам, че те смутих като ти казах, че те обичам.
Той за миг застина и продължи да приготвя горещия шоколад. Посегна към млякото.
— Не се тревожи. Не си ме смутила. Ти беше — коя е старомодната дума за това — превъзбудена. Както казах бременните са по-чувствителни. Спомняш ли си последната книга, която взех от библиотеката? В нея се описва, че настроението лесно се променя в началните месеци на бременността.
— Смяташ, че точно това ми се случи днес ли? Настроението ми се смени и станах прекалено емоционална?
Звучеше така, сякаш щеше отново да се ядоса. Колби се опита да я успокои.
— Напоследък преживяваш много неща.
— Не толкова, че напълно да си изгубя ума — троснато отвърна тя. — Освен това, още преди седмици знаех, че съм влюбена в теб. Защо, по дяволите, мислиш, че легнах с теб първия път и всички останали пъти след това, включително и през нощта в пещерата?
Колби спря да разбърква горещото мляко.
— Даяна, ти не спомена нищо за любов тогава.
— Разбира се, че не споменах. И днес не бих го споменала, ако се владеех. Колби, ненавиждам това състояние да не мога да се владея. Не знаеш колко ми е трудно да приема, че животът ми се изплъзва и аз не мога да направя нищо.
Колби се извърна, долавяйки несигурност в собствените си чувства. Даяна се взираше през прозореца в светлините на града, подпряла брадичка с ръка. Тя лениво галеше Спектър с другата си ръка. Кестенявите й коси падаха върху раменете й, а босите й нозе й придаваха нежна уязвимост. Той си помисли, че тази вечер тя прилича на самотна малка амазонка. Чудеше се дали Даяна има представа докъде може да стигне той, за да я защити.
— Даяна, няма нужда да казваш на себе си, че си влюбена.
— Защо? Ние сме женени. — Тя извърна глава и потърси лицето му с очи. — И ще останем женени, нали? Поне през обозримото бъдеще?
— Дяволски права си, че ще останем женени. — Той сам долови дрезгавата решимост в гласа си.
— Тогава какво лошо има да казвам, че те обичам?
— Лошото е, че можеш да заблудиш, както себе си, така и мен.
Очите й се разшириха.
— Ти не ми вярваш, нали?
Той прокара ръка през косата си.
— Даяна, чуй ме. Напоследък преживяваш прекалено много стрес. Обясних ти, че на този етап от
