отметна кичура от лицето й. — Всичко е наред. Просто отново сънуваш онзи проклет сън.
Тя потрепери и се сгуши.
— Този път беше различно. Имаше повече усещане за неизбежност. Аз чувствах бебето. Всъщност, имах болки. Имаше кръв.
— Изглежда разговорът ти с Дженифър в пералнята е повлиял на съня ти.
— Предполагам. — Тя бавно се отпусна, докато Колби я галеше с длан. Инстинктивно и тя започна да го гали. Започваха да придобиват навика да се успокояват един друг, след като са се събудили от сънищата си.
— А при теб как беше?
— Същото. Аз все още се катеря по пътеката към пещерата. Имаше малко повече неизбежност в сравнение с последния път, но всичко друго си беше същото.
Той лежеше. Тя усещаше твърдостта на мускулите му.
— Колби, те се превръщат в кошмари, нали? И се появяват все по-често. Какво ще правим? Може би трябва да потърсим консултация или нещо такова.
— Нямаме нужда от психиатър. Това са само сънища. Освен това, кой психиатър би повярвал, че сънуваме еднакви сънища по едно и също време?
Не за първи път провеждаха този разговор. Но никога не стигаха по-далеч от това. Даяна знаеше, че сънищата на Колби ставаха по-лоши, както и нейните.
— Може би е просто от стреса — предположи тя. — Може би ще изчезнат след раждането на детето.
— Да, може би.
Даяна изчака още няколко минути, докато той се отпусне. И зададе въпроса, който по-рано не беше имала смелост да зададе.
— Защо снощи се нахвърли срещу Брандън, когато те попита дали може да отиде във Фулбрук Корнърс за Коледа? Мислех, че си приел факта, че между него и баба му се зараждат отношения.
— Не желая да шофира сам до Фулбрук Корнърс, и съм още по-сигурен, че не искам да го придружа. Затова няма да отиде.
— Защо не искаш да ходи сам в планината? Той е минавал по този път достатъчно често. Никога преди не си се тревожил.
Колби отново се стегна. Постави ръце под главата си и се втренчи в тавана.
— Темата е приключена, Даяна.
— Разбирам. По твое указание е затворена. Просто така. Без основателно обяснение за останалите заинтересовани.
— Добре си разбрала.
Тя трепна от думите му.
— Правилно, разбрах. — Тя отдръпна ръката си и се обърна с гръб към него.
Спектър се приближи до леглото и неспокойно я побутна с муцуна. Тя го почеса по ушите, чувствайки напрежението на Колби.
— Колби?
— Да?
— Не знам как да ти го кажа, но…
— Какво но?
— Аз също си мислех да се върна във Фулбрук Корнърс. Всъщност, много си мисля за това.
— Но какво става? Да не би да си се влюбила във влажния климат на града или е нещо друго? — попита Колби ядосано.
— Не. Не е това. Но напоследък си мисля, че с удоволствие бих го посетила отново. И то скоро, Колби.
— Това е лудост. Това е сън.
Даяна премигна.
— Да, мисля, че си прав. Усещането ми за Фулбрук Корнърс е свързано със съня. И ти ли имаш същото усещане? Може би това означава, че трябва да се върнем?
— Достатъчно. За мен въпросът приключи. — Гласът на Колби прозвуча студено и печално. — За теб също. Ясно ли е? Няма да оставим проклетия сън да ни диктува какво да правим.
Даяна въздъхна.
— Както кажеш.
— Колко още ще ми излизаш с този глупав аргумент? — попита Колби след дълга пауза.
— С нищо не ти излизам. Каквито и да са причините ти, знам, че според теб, това, което правиш, е правилно. Просто не разбирам защо не позволиш на Брандън да иде да види баба си, това е. Брандън също не разбира.
Той въздъхна.
— Преди грешах. Може да греша и този път.
— Винаги е възможно — тутакси се съгласи Даяна. — Можеш да се опиташ да обсъдиш въпроса с мен, вместо да се затваряш зад маската на старомоден патриархален мъжага.
— Патриархален мъжага ли?
— Брандън беше прав снощи. В някои отношения ти си доста старомоден, Колби.
Той се размърда, хвана я за рамото и я обърна по гръб с лице към себе си.
— А ти си дяволски съвременна, така ли?
Тя докосна лицето му.
— Не, не съвсем. Не считам себе си нито за старомодна, нито за съвременна, нито за каквато и да била. Аз съм си просто аз.
Той дълго се взира в нея.
— Все още ли мислиш, че ме обичаш?
Времето сякаш за миг се обърна, тъмнината на миналото се сля със сенките на настоящето. Даяна видя война, който я наблюдаваше с очите на Колби. Тя усети неговото предизвикателство и порива, който го провокираше, и се усмихна едва-едва. Започваше да свиква с тази странна смесица между древната легенда и съвременността. Колби винаги щеше да си остане отчасти войн за нея.
— Да, Колби. Все още мисля, че те обичам.
— Покажи ми.
Копнежът в гласа му провокира чувствата й.
— Добре. — Тя обви с ръце лицето му и го целуна по устата.
— Даяна.
Тя разтвори устни за него, а той простена, докато приемаше поканата. Колби потрепери, когато Даяна плъзна длан надолу по гърдите му и с настоятелни пръсти погали силните мускули на бедрата му.
Той постави ръка собственически на закръгленото и коремче и нежно пое с устни едното й зърно.
— Винаги си толкова внимателен към мен — прошепна тя. — Толкова нежен.
— Винаги ще се грижа за теб — закле се той. — Можеш да ми имаш доверие, Даяна.
— Знам. Надявам се, че скоро и ти ще се научиш да ми се доверяваш.
Той рязко вдигна глава.
— Аз и сега ти се доверявам.
Тя поклати глава.
— Не, не е така. Винаги, когато заговоря за кариерата си, смяташ, че се готвя да обърна гръб на отговорностите си към бебето и теб. Никога няма да се случи, Колби. Скоро ще разбереш.
— Аз някак си го знам. Но донякъде се страхувам да го повярвам. — Гласът му беше суров.
— И аз някога се страхувах да повярвам, че ще останеш с мен. Но сега нямам никакви съмнения. Затова мога да ти кажа, че те обичам.
— Кажи го отново. — Ръцете му се стегнаха върху бедрата й.
— Обичам те. — Тя се усмихна в тъмнината. — Ти си наред да се упражниш, Колби.
— И аз те обичам.
Той се намести върху й и нежно и цялостно я облада. Пръстите му обходиха деликатната територия,
