— Направи ми услуга, миличка. Не му позволявай да се самозабрави и да спре кранчето преждевременно.
Черният хумор допадна на Даяна и тя осъзна, че се усмихва, въпреки ситуацията.
— Ще гледам да не прекалява с ентусиазма си по отношение на отговорностите, Маргарет.
Брандън беше свъсил вежди загрижено.
— За какво говорите, хора? Какво става?
— Не обръщай внимание, Брандън. — Маргарет отново го потупа по ръката насърчително. — Просто нещо незначително, което трябваше да изчистя, преди да стигна до по-важните неща.
Брандън имаше стъписан вид.
— Какви важни неща?
Тя дълго го наблюдава съсредоточено.
— Искам да ти кажа, че най-голямата радост, която съм имала през последните двадесет години, беше срещата ми с теб, момчето ми. Сега по-лесно ще мога да се сбогувам със света, сега, когато знам, че част от мен ще живее в теб. Ти си прекрасен млад мъж и аз знам на кого трябва да благодаря за това, което си. Колби?
— Да? — Той остана загледан навън. Даяна усещаше напрежението в раменете му.
— Настъпи моментът да ви кажа, че моята бедна Синтия направи грешка, когато ви напусна с Брандън, за да се върне при родителите си. Ти щеше да си добър съпруг за нея. Справи се чудесно с отглеждането на внука ми. Длъжница съм ти за това, Колби.
— Нищо не ми дължиш.
— Не е вярно. Дължа ти извинение за двадесетгодишната ми гордост, и ти дължа благодарности, че превърна синът на Синтия в истински мъж, с който всяка баба би се гордяла.
Настъпи дълга тишина. Тогава Колби тихо рече:
— Забрави за това, Маргарет.
— Не, няма да забравим нищо, по дяволите. Ти ще приемеш извиненията и благодарностите ми, чуваш ли?
Колби бавно се извърна, на устните му танцуваше лека усмивка.
— Чувам те, Маргарет. Ти винаги си можела да издаваш нареждания на висок и ясен глас. Ще приема извиненията ти, ако и ти приемеш моите.
— Не е необходимо. Може би си прав. Най-добре е да забравим за това. Да загърбим съжалението, гордостта и грешките от миналото. Съгласен ли си? Колби сведе глава.
— Съгласен съм.
Удовлетворена. Маргарет се обърна към Даяна.
— А ти, миличка. И на теб дължа благодарности. Именно на теб дължа срещата си с Брандън. Освен това искам да ти благодаря за последната Коледа. Беше най-щастливата Коледа, откакто умря дъщеря ми. Приятно ми беше да се почувствам отново част от семейство. Ще запазя това удоволствие и в гроба си.
— Ти ще си тук и на следващата Коледа — рязко отсече Брандън. Той предизвикателно погледна останалите в стаята. — Не е ли така?
Колби изведнъж се засмя:
— Господи, няма да се учудя. Както винаги съм казвал, Брандън, баба ти е корав хляб.
Сестрата, която тъкмо влизаше, се изненада от смеха, изпълнил тихата болнична стая.
— Чух, че си се върнал в града, Колби. Обзалагам се, че възрастната жена е искала да види внука си, нали? — Еди Спунър избърса ръцете си в някакъв мазен парцал и посегна към маркуча за бензина.
— Да. — Колби излезе от буика на Даяна и се облегна на предния калник, докато Еди пълнеше резервоара. — Ще останем тук тази вечер. Утре сутрин се връщаме в Портланд.
— Къде са Брандън и Даяна?
— На свиждане с Маргарет Фулбрук. Измъкнах се, за да дойда в града и да видя как я караш.
Спектър подпря глава на предната облегалка и заоглежда Еди спокойно и безизразно.
— Добре я карам, Колби. Добре. Виждам, че все още това голямо куче на Даяна е при вас.
— Да, Спектър е роден муфтаджия. Скоро няма да се изнесе. Отказах се да го карам да си ходи. — Колби мързеливо се протегна и почеса кучето зад рошавото ухо. — Но двамата с него стигнахме до джентълменско споразумение.
Еди погледна кучето с уважение.
— Винаги ми е изглеждал подлец. Колби се взря в Спектър.
— Мисля, че и такъв може да стане при необходимите обстоятелства. Как вървят плановете ти, Еди?
Еди вдигна поглед бързо към Колби изпод козирката на износеното си работно кепе. Светлосините му очи бяха присвити.
— Планове ли?
— Да. За които ми спомена миналото лято, спомняш ли си? Последният път двамата пийнахме бира у вас, и ти каза, че се готви нещо голямо.
— О, да. Моите планове. — Еди се съсредоточи в пълненето на колата с бензин. — Нали знаеш какво става винаги с плановете ми, Колби. Стигат до никъде.
— Лоша работа. — На Колби му се прииска да беше си държал езика зад зъбите. Трябваше да предположи, че с каквото и да беше се захванал Еди миналата година то сигурно се е провалило. Но никак не можеше да се сети за какво да говорят и нещо в него го подтикна да откровеничи със стария приятел от детинство.
— Вярно ли е, че старата госпожа Фулбрук сигурно ще умре? — Еди следеше брояча.
— Не знам. Лекарите казаха, че се държи, но все още не са установили точната причина за болките й в гърдите. Маргарет мисли, че ще умре.
— Предполагам, че е оставила на теб и на Брандън всичките си пари, а? Нали сега отново ти говори? Трябва да ги остави на теб, Колби. Със сигурност ти си изигра карите много добре. Изчезваш от града за двадесет години и се връщаш точно на време, за да наследиш състоянието на Фулбрук.
— Брандън и аз нямаме нужда от парите й и тя го знае — дрезгаво отвърна Колби.
— Това не е означава, че няма да ги остави на вас. Колби огледа главната улица на родния си град и си помисли, че независимо от случилото се в болничната стая, той никога нямаше да може да изхарчи и един цент от парите на Маргарет Фулбрук.
— Вероятно ще остави каквото е останало от състоянието на Фулбрук на общинската болница. Там парите ще се използват — нехайно рече той. Всъщност, мислено добави той, днес следобед ще говори с Маргарет и ще я убеди да направи точно това.
— Хари казва, че още миналото лято тя искала да промени завещанието си. Ходила при адвокат преди няколко месеца — бавно рече Еди.
— Така ли? — незаинтересовано попита Колби. Темата не го интригуваше. — Ей, Еди, откри ли нещо за черния корвет, който миналото лято се опита ни прегази с Даяна?
Еди извади маркуча от резервоара.
— Нещичко.
Колби го погледна съсредоточено.
— Хайде, Еди. Казвай. Какво откри?
— Нищо кой знае какво. Затова и не съм ти споменал. Реших, че няма да ти е от голяма полза.
— Е! — Като вадене на зъби, помисли си Колби.
— Видели са корвета още няколко пъти на Ривър Роуд през нощта. Някои от местните луди глави се опитали да се надпреварват с малките си камаро с онзи. Но никой не победил корвета.
— Някой да е бил натикан в реката? Казах ти, че онази кола търсеше кръвопролитие.
— Не. Никой не е прескочил брега. Само няколко пъти са били на косъм на завоите. Както преди двадесет години. Нали си спомняш как става, Колби? Трябва да си спомняш, та нали ти започна тази игра? Черният корвет чака на стария завой под скалите онези, които искат да се надпреварват. На същото място, където нощем устройваше надбягванията. На площадката за паркиране в подножието на водопада
