— Е, работил съм, но не много. Трябва да призная, че когато става въпрос за идентифициране, предпочитам да работя с фаланги. По пръстите на едно животно човек може да отгатне толкова много неща.
— Разбирам. — Хариет бе разочарована. Щеше да е толкова хубаво, ако може да покаже зъба си на лорд Епългейт. Той й допадаше и бе убедена, че може да му има доверие. Но ако не разбира много от вкаменели зъби, няма смисъл да му го показва. — Лично аз предпочитам зъбите. Само като погледнеш зъба, и веднага можеш да познаеш дали става въпрос за хищник или не. А когато човек разбере това, може да си направи изводи за толкова много други неща относно животното.
Епългейт сияеше от възторг.
— Вие наистина трябва да посетите музея на господин Хумболт, госпожице Поумрой. В старата си къща той е складирал огромна и много впечатляваща колекция от вкаменелости. Два пъти в седмицата къщата му е отворена за посетители, в понеделник и четвъртък. Самият аз съм ходил там два-три пъти, за да търся фаланги и други подобни работи. А той има цели чекмеджета, пълни със зъби.
— О, наистина ли? — Хариет бе страшно развълнувана. Тя почти не обърна внимание на факта, че коляното на Епългейт е в застрашителна близост до нейното. Полите на роклята й отново май щяха да бъдат измачкани. — Господин Хумболт членува ли в Дружеството?
— Преди членуваше — отвърна Епългейт. — Но после обяви, че всички сме отчайващи аматьори и веднага се оттегли. Той е много странна персона. По отношение на работата си е изключително потаен и подозрителен спрямо всички останали.
— Напълно го разбирам — Хариет си отбеляза наум, че трябва да включи в графика си и едно посещение в музея на господин Хумболт, и то при първа възможност.
Епългейт си пое дълбоко дъх и я погледна с много сериозно изражение.
— Госпожице Поумрой, ще имате ли нещо против, ако променим темата на разговора ни и поговорим за нещо, което ми се струва далеч по-належащо?
— Какво е то? — Хариет се чудеше по кое време е отворен музеят на господин Хумболт. Може би във вестниците ще пише нещо по въпроса.
Епългейт поразхлаби малко вратовръзката си. По челото му блещукаха мънички капчици пот.
— Страхувам се, че ще ме помислите за много нахален.
— Глупости! Питайте направо, милорд — Хариет хвърли един поглед към бръмналата от разговори стая. Явно темата за фалшификатите се струваше много интересна на членовете на Дружеството.
— Работата е там, госпожице Поумрой, че… Искам да кажа, че… — Епългейт отново подръпна вратовръзката си и прочисти гърло. После сниши гласа си и почти шепнешком каза: — Работата е там, че просто не мога да повярвам, че наистина сте се сгодили за Сейнт Джъстин.
Думите му моментално приковаха вниманието на Хариет. Тя се намръщи:
— Какво, за бога, ви пречи да повярвате, сър?
Епългейт вече изглеждаше доста отчаян, но смело продължи:
— Простете, госпожице Поумрой, но просто сте прекалено добра за него.
— Прекалено
— Да, госпожице Поумрой. Безкрайно по-добра. Много по-изтънчена. Все си мисля, че той по някакъв начин ви принуждава да се обвържете с него.
— Епългейт, да не би да сте си изгубили ума?
Епългейт се наведе към нея със сериозно изражение, като дори се осмели да докосне ръката й. Пръстите му трепереха от силно вълнение.
— На мен можете да имате пълно доверие. Кажете ми истината, госпожице Поумрой. Ще ви помогна да избягате от лапите на Звяра от Блекторн Хол.
Очите на Хариет се разшириха от гняв. Тя остави с леко издрънчаване чашката си на масата и се изправи на крака.
— Сър, наистина отидохте твърде далеч. Няма да търпя подобни приказки. Ако желаете да бъдете мой приятел, трябва да се въздържате от подобни думи.
Тя обърна гръб на ужасно засрамения Епългейт и бързо се отдалечи към една групичка ентусиасти, които обсъждаха разпалено методите за разпознаване на фалшификатите.
Всичко това започваше наистина да става адски досадно, нещастно си помисли Хариет. Чудеше се как Гидиън бе успял да издържи на тези подли нападки цели шест години. Самата тя вече бе готова да напусне Лондон и никога да не се завърне. А сега дори не ставаше въпрос за собствената й чест.
Същия следобед идеята на Фелисити, че Гидиън излага на показ годеницата си като някакъв екзотичен домашен любимец, получи категорично потвърждение според Хариет. Тя бе очаквала с нетърпение тази разходка в парка. И при други обстоятелства тя щеше да й достави огромно удоволствие. Денят бе прелестен, слънчев и свеж.
Фелисити бе надзиравала строго избора на рокля и наметка за Хариет.
— Определено съм на мнение, че трябва да облечеш жълтия муселин с тюркоазената наметка — обяви Фелисити. — И, струва ми се, тюркоазеното боне. Подхожда на очите ти. Не забравяй и ръкавиците.
Хариет се огледа внимателно в огледалото.
— Не ти ли се струва, че е прекалено ярко?
Фелисити се усмихна мъдро.
— Много е ярко. И изглеждаш прелестно. Ще изпъкваш сред останалите в парка и Сейнт Джъстин ще остане доволен от това. Той ще иска да е сигурен, че всички ще те забележат.
Хариет я погледна ядно, но не каза нищо. Страхуваше се, че Фелисити наистина е права.
Гидиън пристигна пред къщата на леля Аделаида с яркожълт файтон. Ослепителната карета бе запретната с две огромни и много мощни на вид животни. Конете не си подхождаха по цвят, както бе модерно. Единият бе много едър и мускулест дорест жребец, а другият приличаше на сиво чудовище. И двата изглеждаха така, сякаш ще създават огромни проблеми за кочияша, но се оказа, че се държат много добре. Хариет бе дълбоко впечатлена.
— Какви прелестни животни, милорд — каза тя, докато Гидиън й помагаше да се качи на високата седалка на файтона. — Бих се обзаложила, че могат да препускат в пълен галоп часове наред. Изглеждат невероятно яки.
— Такива са — каза Гидиън. — И сте напълно права за издръжливостта им. Но мога да ви уверя, че Минотавър и Циклоп изглеждат направо недостойни да дърпат тази карета, щом вие сте в нея. Днес изглеждате наистина очарователно.
Хариет долови хладното задоволство, прикрито зад галантните му думи, и хвърли един бърз поглед към Гидиън. Но не успя да прочете нищо по силните, волеви черти на лицето му. Той с лекота се възкачи на седалката до нея и взе юздите в ръце.
Хариет ни най-малко не се изненада на спокойствието и лекотата, с които Гидиън управляваше впряга. Той сръчно насочваше конете по оживената улица, след което зави към парка. Там се присъединиха към множеството елегантно облечени хора, които бяха наизлезли на разходка със всякакви видове карети, както и на кон, за да видят народ и да бъдат видени.
Хариет разбра, че двамата с Гидиън веднага станаха център на внимание и то съвсем недобре прикрито внимание. Всички, с които се разминаваха, зяпаха двойката в жълтия файтон с интерес, който варираше от учтиво прикрито любопитство до нагло обръщане на глава. Някои нахално ги зяпаха. Други им кимваха с незаинтересован вид, като тайничко хвърляха преценяващи погледи към Хариет. Някои пък просто не можеха да откъснат очи от белега на Гидиън. А няколко души повдигнаха многозначително вежди при вида на немодерните коне.
Гидиън сякаш въобще не забелязваше любопитството, което събуждаха той и Хариет, но самата Хариет се чувстваше все по-неудобно. Помисли си, че щеше да се чувства така дори и ако Фелисити не беше споменавала за екзотичните годеници.
— Разбрах, че снощи сте танцували валс с Морлънд — каза Гидиън след дълго мълчание. Звучеше така, сякаш просто обсъжда с нея времето.
