— Тя вярваше, че съм невинен още преди да си направя труда да й обяснявам каквото и да било — каза Гидиън, почувствал как у него се надига вълна на дълбоко задоволство. — Всъщност все още въобще не съм й разказвал цялата история. И въпреки това насред една претъпкана бална зала, тя се изправи пред всички и заяви, че очевидно бебето на Диъдри е било от друг баща, не от мен.
— Нищо чудно, че си се оженил за нея. Доста си приличате — сухо рече Хардкасъл.
— Да. Нищо чудно. Кое бе другото нещо, което желаехте да обсъдим, сър?
Хардкасъл го гледа мълчаливо в продължение на доста време, след което каза:
— Крадците. Разкажи ми, какви са тези негодници, които са използвали пещерите, за да крият откраднатата стока?
С известно усилие на волята Гидиън успя да върне мислите си към този проблем.
— Няма кой знае какво за разказване. Приготвих им капан с помощта на един полицай. Хванахме мъжете, които са криели стоката.
— А как разбра какво става?
Гидиън се усмихна сухо.
— Хариет открила пещерата с откраднатите предмети, докато търсела вкаменелости. Извика ме с писмо в Ъпър Бидълтън и ме инструктира да се справя с този проблем колкото може по-бързо, защото искала да продължи да изследва точно тази пещера. Ако все още не сте забелязали това и сам, ще ви кажа, че тя се държи доста властно.
— Разбирам. Значи си заловил крадците. И междувременно си се сдобил с Хариет.
— Да — Гидиън въртеше чашата с портвайн в дланите си и наблюдаваше рубинените отблясъци. — Има само още едно нещо, което ме тревожи. Смятам, че има и четвърти човек. Когото все още не сме заловили.
— Кое те кара да мислиш така?
— Първо, когато по-късно разпитах крадците, всички твърдяха, че са получавали инструкции от някакъв мистериозен човек, чието лице никога не са виждали. А аз съм доста склонен да им вярвам.
— Защо?
— Предметите, които открихме в пещерата, до един бяха с най-високо качество. С невероятно изящна изработка, а и не бяха откраднати от нито една от по-богатите къщи в Ъпър Бидълтън. От тримата мъже, които заловихме, нито един не изглежда с достатъчно набито око, за да различи доброто качество, ако разбирате какво имам предвид. Всички приличаха по-скоро на онзи тип разбойници, които биха счупили прозореца на някоя по-видна къща и биха грабнали всичко, което им се стори по-ценно на пръв поглед.
— Разбирам — бавно рече Хардкасъл.
— Освен това, когато полицаят върна някои от откраднатите предмети на собствениците им в Лондон, узна, че никой не е знаел, че е бил жертва на обир, докато след време някой от слугите не е забелязвал, че предметът е изчезнал.
Хардкасъл бе много изненадан.
— Никои не е забелязал кражбата веднага?
Гидиън бавно поклати глава.
— Проблемът е там, че не е имало счупени прозорци или разбити брави, които да предупредят собствениците. Само си помислете колко голямо е имението Хардкасъл или пък Блекторн Хол. Дори и градската ви къща в Лондон е огромна. Ако никой не е разбивал прозорец или врата, за да влезе, как бихте разбрали, че сте ограбени, преди да установите липсата на някой предмет?
— Да, няма как, наистина. Ами какво мислите за слугите?
— Обикновено някой от прислугата пръв е забелязвал липсата на предметите. Поне така ми каза Добс, полицаят, с когото работих.
Графът го погледна с видимо любопитство.
— Е, до какви заключения стигна?
— Че някой има достъп до къщите и може да ги огледа, преди да извърши кражбите. Проверява какви ценности има и къде са разположени — каза Гидиън. — След това същият този човек организира нещата така, че предметите да бъдат задигнати чисто и без видими следи, без счупени прозорци и брави.
— И мислиш, че този човек все още се навърта наоколо?
— Знам, че не сме го заловили — Гидиън допи портвайна си. — Има още едно много интересно нещо, което знаем за него, освен че има набито око за ценните предмети и достъп до най-богатите къщи.
— Познава пещерите около Ъпър Бидълтън — заключи Хардкасъл.
— Да. Познава ги отлично.
— Не може да има чак толкова много хора, които да отговарят на това описание — рече Хардкасъл.
— Напротив — мрачно се усмихна Гидиън. — С течение на годините толкова много хора са търсили вкаменелости в пещерите на Ъпър Бидълтън. Голяма част от тях са достойни членове на обществото. Ето например, вие, сър.
— Аз?
— Вие напълно отговаряте на описанието. Джентълмен с добър вкус относно ценните предмети, добре приеман във всички богати къщи и също така експерт по отношение на пещерите в Ъпър Бидълтън.
Графът беше съвсем слисан. После в очите му пламна ярост.
— Как смееш да намекваш подобно нещо за собствения си баща?
Гидиън веднага се изправи на крака и наведе глава в учтив поклон.
— Моля ви за извинение, сър. Не намеквах нищо. Не съм ви заподозрял в кражба нито за миг, естествено. Вашата чест е над всякакво подозрение.
— По дяволите, и аз така смятам.
— Освен това като управител на вашите имения, аз съм добре запознат с богатството ви. Вие не се нуждаете да прибягвате до кражба. Затова не съм ви вписал в списъка на заподозрените лица.
— Мили боже! — Хардкасъл беше бесен. — Това е най-долното, най-унизителното нещо, което съм чувал. Как можеш дори да предположиш, че бих могъл да съм сред заподозрените! Това преля чашата!
Гидиън тръгна към вратата.
— Усещането е доста интересно, нали?
— Кое? — изсъска графът.
— Да разбереш, че някой, за когото смяташ, че те уважава, изведнъж е възможно да се усъмни в честта ти и да знаеш, че с нищо не можеш да докажеш невинността си пред него. Как ви се струва?
Гидиън не дочака отговор. Излезе от трапезарията и затвори вратата след себе си.
14.
Седнала зад парапета на ложата, Хариет оглеждаше ярко осветената сцена. Редовете ложи срещу тяхната бяха изпълнени с разкошно облечени хора, които се съревноваваха с всички останали да приковат вниманието именно върху себе си. Всяка ложа сама по себе си представляваше миниатюрна сцена, на която зрителите се превръщаха в актьори, демонстрираха тоалетите си, новите си любовници и бижута.
Долу, в партера, се играеше съвсем друга пиеса от веселата, буйна тълпа, която почти изцяло бе заглушила актьорите преди края на първото действие. Контетата се перчеха и надуваха, разказваха на висок глас недодялани шеги, пляскаха се един друг по гърбовете, и най-общо казано, създаваха такава жива и интересна картина, която можеше достойно да съперничи на онова, което се разиграваше на сцената.
Отначало Хариет бе впечатлена от гледката, но скоро се отегчи. Много повече й се искаше да си е у дома и да изучава вкаменени зъби. Но това бе едва втората й вечер в Лондон, вече като виконтеса Сейнт Джъстин, затова Гидиън бе настоял да отиде заедно с лелите и сестра си на театър.
Хариет разбра защо е искал да я заведе на представлението едва когато непрестанният поток от посетители в ложата на леля й Аделаида й подсказа отговора. Гидиън показваше новата си съпруга.
— Приятно ли ти е? — попита я Фелисити в един кратък промеждутък между посещенията на всякакви познати и непознати. Тя беше очарователна в бледорозовата си рокля от муселин, украсена с панделки и волани. — Тази вечер театърът направо се пръска по шевовете от посетители.
— Да, така е. И е ужасно горещо — Хариет започна усилено да размахва ветрилото си, но рязко спря, когато забеляза погледа на Фелисити, пълен с присмехулно отчаяние.
