Красавицата и звярът

представа за самите себе си.

Морлънд бе съвсем прав. Слухът за дуела щеше да плъзне из целия град и утре призори всички щяха да знаят за него. А Гидиън искаше точно това.

Няколко минути по-късно той скочи от файтона и се изкачи по стъпалата на къщата си. На вратата го посрещна Аул.

— Лейди Сейнт Джъстин желае веднага да се качите при нея, сър — съобщи Аул с мрачно изражение.

— Благодаря, Аул — Гидиън му подаде шапката и ръкавиците си. — Къде е тя?

— Мисля, че е в спалнята си, сър.

Гидиън кимна и тръгна нагоре по стъпалата, като взимаше но две наведнъж. Когато стигна площадката на втория етаж, той тръгна по коридора и спря пред вратата на Хариет. После почука.

— Влез — моментално отвърна Хариет.

Гидиън отвори вратата и влезе спокойно в стаята й. Хариет скочи насреща му.

— Слава богу, че най-после се прибра! — ахна тя, като го притисна силно към себе си. — Толкова се тревожех! Намери ли тялото? Какво направи с него? Как ще се отървем от трупа?

— Открих тялото — Гидиън се усмихна в меките къдрици на косата й. — И то беше съвсем живо. Морлънд си беше у дома и си ближеше раните.

— Жив ли е? — Хариет отстъпи назад и плесна с ръце. Веждите й се сключиха в права линия над носа й. — Съвсем сигурен ли си?

— Съвсем сигурен. Можеш да си отдъхнеш, скъпа. Не си успяла да го убиеш. И много жалко. Но мисля, че сега положението е под контрол. Между другото, поздравявам те за точния мерник!

Хариет си отдъхна.

— Колкото и да не го харесвам, радвам се, че не е мъртъв. Можеше да има толкова неприятни последствия.

— Съмнявам се — Гидиън разхлаби вратовръзката си и съблече жакета си, като се приближи до вратата между спалните им. — Дори и да го бяха открили мъртъв в онази стая, пълна със стари кокали, щеше да изглежда така, сякаш онзи камък случайно е паднал върху главата му — той отвори вратата и влезе в спалнята си.

— Така ли мислиш? — Хариет го последва бързо. — Може и да си прав, милорд. Е, наистина си отдъхнах, че всичко свърши, но все пак ми се щеше да има някакъв начин да накажем господин Морлънд за отвратителното му поведение. Сигурно трябва да съм доволна, че го раних.

— Хм — уклончиво промълви Гидиън, като хвърли настрани вратовръзката и жакета си. После съблече и ризата си.

Хариет го погледна изпитателно.

— Казваш, че си отишъл да го видиш у тях?

— Да — Гидиън изля малко вода от каната в умивалника и започна да мие лицето си. Вероятно трябваше да се избръсне, преди да излезе тази вечер, реши той. Тъмната му брада беше истинска досада. — Няма ли да се облечеш, скъпа? Днес трябва да отидем на бала у семейство Бъркстоун, не помниш ли?

— Да, знам — нетърпеливо каза Хариет. — Гидиън, какво точно се случи, когато отиде да видиш господин Морлънд? — тя се поколеба и след това предпазливо попита: — Нали не си сторил нещо прибързано и необмислено?

— Не съм прибързан човек, скъпа — Гидиън грабна една кърпа и избърса лицето и ръцете си. Огледа чертите си в огледалото. — Мислиш ли, че трябва да се обръсна?

— Сигурно. Гидиън, погледни ме!

Той срещна погледа й в огледалото и повдигна вежда.

— Какво има, Хариет?

— Определено ми се струва, че се опитваш да избегнеш въпросите ми.

— Просто се опитвам да се приготвя навреме за бала. Днес ще закъснеем точно както е модерно.

Тя се намръщи.

— Никога не си се тревожил дали ще закъснеем за някой бал, или не. Какво се е случило, Гидиън?

— Нищо, което да те засяга, скъпа.

— По дяволите, Гидиън, искам да знам истината.

Той й хвърли кос и преценяващ поглед.

— Какъв език, скъпа!

— Много съм разстроена, милорд — сопна се тя. — Нали знаеш, накърнена е уязвимата ми чувствителност.

Той се ухили.

— Да, чувал съм за нея.

— Гидиън, какво си направил на господин Морлънд?

— Почти нищо. Поне не онова, което заслужава.

Хариет сложи ръка на рамото му.

— Кажи ми истината.

Той сви рамене, тъй като знаеше, че и сама ще научи всичко или още тази вечер на бала, или най-късно утре. Всички щяха да говорят само за това. Можеше да е сигурен, особено при подобен избор на секунданти.

— Направих това, което би сторил всеки джентълмен на мое място. Предизвиках го.

— Знаех си! — извика Хариет. — Точно от това се опасявах. Веднага щом ми каза, че е още жив, помислих, че си направил някаква подобна глупост. Няма да го позволя, Гидиън, чуваш ли?

— Успокой се, скъпа. Този път няма да ме разубедиш, както стана с Епългейт — тихо рече Гидиън.

— Напротив, със сигурност ще те разубедя. Няма да ходиш на дуел с Морлънд. Абсолютно ти забранявам. Може да те убие или да те рани. Господин Морлънд няма да се бие честно. Това трябва да ти е съвсем ясно.

— Секундантите ми са натоварени със задачата да се погрижат всичко да е съвсем честно.

Хариет сграбчи ръката му.

— Епългейт и Фрай. Каква ирония, нали? И двамата с радост ще ми помагат.

— Мили боже, не мога да повярвам! Гидиън, не говори така, Сякаш няма друг вариант. Няма да ти позволя да сториш това.

— Вярвай ми, Хариет, всичко ще е наред.

— Гидиън, вече веднъж обсъдихме всичко това, когато заплашваше, че ще застреляш Епългейт. Просто не мога да търпя подобно поведение. Прекалено много рискуваш. Всичко може да се обърка и накрая да свършиш смъртно ранен или преследван от властите — Хариет се изправи и вдигна брадичка. — Забранявам ти да се дуелираш.

— Предизвикателството е вече отправено, скъпа — Гидиън нареди принадлежностите си за бръснене до умивалника. Приготви пяната и започна да я нанася по лицето си. Да се бръсне със студена вода беше много неприятно, но не искаше да губи време да му носят топла вода от кухнята. — Остави ме аз да се оправя с тази работа.

— Не — обяви Хариет. — Няма да ти позволя да извършиш тази глупост.

— Всичко ще е наред, Хариет — той отново срещна погледа й в огледалото и видя страха и загрижеността в красивите й тюркоазени очи. Тя се тревожеше за него, помисли си той. Тази мисъл го стопли до дъното на душата му. — Давам ти дума, че няма да бъда убит.

— Но не можеш да си сигурен в това! Гидиън, не мога да понеса мисълта да ти се случи нещо лошо. Обичам те!

Гидиън бавно наведе бръснача. С лице, цялото в пяна, той се обърна към нея.

— Какво каза?

— Ти чу какво казах — рече Хариет. — Не виждам защо трябва да се правиш на толкова учуден. Отдавна те обичам. Защо, за бога, си мислиш, че ти се отдадох в онази пещера?

Гидиън се чувстваше като замаян. За миг не можеше да мисли свързано.

— Хариет!