— Затова ли не говориш на съпруга си? Сърдита си, че ще рискува живота си в дуел?
Хариет мрачно кимна.
— Да. И донякъде всичко се случи по моя вина.
Фелисити се облегна на седалката си.
— Сейнт Джъстин е предизвикал Морлънд заради нещо, което Морлънд ти е казал? Това ли се е случило?
Хариет въздъхна.
— Беше нещо повече от обида, вярвайте ми. Но все пак…
— Колко повече от обида? — попита Ефи.
— Господин Морлънд ме нападна, щом искате да знаете истината — Хариет видя ужаса, изписал се в очите на леля й, затова побърза да я успокои. — Но не ми стори нищо лошо. Пострада само господин Морлънд. Хвърлих един много голям камък върху главата му. Но Сейнт Джъстин не иска да остави нещата така.
— И аз не бих искала — сопна се Ефи. — Тази новина променя положението. Разбира се, че Сейнт Джъстин трябва да направи нещо.
— О, Хариет! — ахна Фелисити. — Сейнт Джъстин ще се бие за честта ти. Та това е толкова романтично!
— Аз пък не мисля, че е романтично — сърдито отвърна Хариет. — Трябва да предотвратя този дуел по някакъв начин.
— Сигурно много те обича — въздъхна Фелисити, а очите й бяха пълни с удивление.
Хариет направи недоволна гримаса.
— Въобще не е така. Просто Сейнт Джъстин приема собствената си чест прекалено сериозно.
— И тъй като ти си му жена, твоята чест е неотделима от неговата — тихо рече Фелисити.
— За нещастие си права — Хариет изправи гръб с решително изражение. — Но ще намеря начин да спра този глупав дуел. Вече предприех някои мерки.
— Мерки?
— Тази сутрин, преди да пристигнете, повиках помощ.
Ефи я зяпна учудено.
— Каква помощ?
— Писах на родителите на Сейнт Джъстин — доволно заяви Хариет. — Изпратих им писмо, в което ги уведомявам, че ще се случи нещо ужасно. Сигурна съм, че ще ми помогнат да намеря изход от тази ситуация. В края на краищата, Сейнт Джъстин е единственият им син и наследник. И те няма да искат повече от мен той да рискува живота си в някакъв глупав дуел.
Клюките за дуела, за
Фрай и Епългейт, и двамата с безкрайно тържествени и важни изражения, си придадоха вид на безразсъдно смели мъже още в мига, когато влязоха в приемната на лейди Иънгстрийт. След това всички се запромъкваха по-близо до важната двойка с надеждата да дочуят нещо повече за дуела.
— Въпрос на чест — обяви Фрай с мрачен и сериозен глас. — Но, разбира се, не мога да ви кажа нищо повече. Много сериозна работа. Наистина, много сериозна.
— В никакъв случай не мога да говоря за това — рече Епългейт. — Сигурен съм, че разбирате. Мога само да кажа, че Сейнт Джъстин постъпва като истински джентълмен. Опасявам се, обаче, че не мога да кажа същото и за другия участник. Отказва да се срещне с нас и не иска да назове секундантите си.
Хариет, която седеше на едно канапе, дочу забележката на Епългейт и настроението й лекичко се повиши. Отчаяно се надяваше Морлънд да успее да се измъкне от този дуел. Може би щеше да изпрати извинения на Гидиън. Тя се наведе напред и напрегна слух да чуе какво говори Епългейт.
За нещастие, лейди Иънгстрийт избра тъкмо този момент да седне до нея. Тя й намигна някак замаяно и Хариет веднага разбра, че дамата вече е успяла да си пийне от следобедното си шери.
— Така, така, така-а, моето момиче — величествено започна лейди Иънгстрийт. — Страхотно представление направихте снощи. Нахвърлихте се като тигрица върху Ръштън, така си беше.
— Той нарече Сейнт Джъстин „звяр“ — оправда се Хариет.
Лейди Иънгстрийт замислено наклони глава на една страна.
— Знаете ли, доскоро Ръштън въобще не ми се е мяркал. Не мисля, че имаше куража да се движи сред висшето общество, а и не му подобава. Но тези дни човек го среща на всяка крачка, нали?
— Да — измърмори Хариет. — На всяка крачка.
Колкото повече говореха хората за дуела, толкова по-неизбежен и страшен изглеждаше той. Хариет започна да разбира, че отказът й да говори на Гидиън не дава никакъв резултат. Вече се беше отчаяла, че няма да може да го накара да промени решението си и се чудеше дали да не прекрати бойкота.
Той сякаш въобще не забелязваше, че тя му е сърдита.
Същия следобед, докато й помагаше да се качи на прекрасната нова кобила, Гидиън проведе един приятен, учтив едностранен разговор, сякаш Хариет отговаряше нормално на всяка негова реплика.
— Е, какво мислиш за нея? Двете сте чудесна двойка — Гидиън с лекота повдигна Хариет на седлото, след което отстъпи назад няколко крачки, за да се наслади на гледката. После кимна със задоволство. — Направо сте прелестни.
Хариет, облечена в рубиненочервен костюм за езда и с дръзка червена шапчица, кацнала върху гъстата й коса, почти не можеше да сдържи възклицанията, напиращи в гърлото й. Арабската кобилка наистина беше прекрасна. Никога през живота си Хариет не бе яздила толкова елегантно животно. Тя потупа възторжено врата на кобилата.
Нежна, интелигентна и добре обучена, кобилата заподскача весело до огромния дорест жребец на Гидиън. Арабската кобилка явно ни най-малко не се плашеше от размерите на жребеца.
Когато навлязоха в парка, Хариет нямаше как да не забележи погледите, които се вторачиха в тях. Знаеше, че двамата с Гидиън несъмнено представляват невероятна гледка, не само заради всички приказки по техен адрес, но и заради прелестните им коне. Хрумна и едно сравнение от стар рицарски роман, което й се стори доста забавно: рицарят, възседнал бойния си кон, отива на разходка със своята дама, яхнала изящната си кобила.
Образът, който изникна в съзнанието й, бе толкова впечатляващ, че Хариет без малко да наруши обета си за мълчание и да сподели сравнението с Гидиън. Устните й вече се бяха разтворили, за да проговори, но в този миг тя решително ги запечата.
Гидиън се усмихна нахално.
— Знам, че ти е ужасно трудно да продължаваш да не ми говориш, скъпа. Освен това е съвсем излишно да го правиш. Сама каза, че съм невероятно голям инат. Затова е малко вероятно да ме разубедиш за нещо само с мълчанието си.
Хариет го погледна ядосано, но знаеше отлично, че е прав. Този мъж беше най-големият инат, когото бе срещала. Затова реши най-сетне да се откаже от мълчанието и проговори с известна доза облекчение, но и много раздразнена.
— Прав сте, милорд — язвително рече тя. — Вие сте невероятно твърдоглав. Но наистина имате чудесен вкус относно конете — тя се усмихна и погледна красивата кобила.
— Благодаря, скъпа — скромно отвърна Гидиън. — Винаги е толкова приятно да разбереш, че поне за нещо те бива.
— Бива ви за много неща, милорд. Но въобще няма да мога да се възползвам от това, ако ви убият в този глупав дуел — тя се обърна към него с тревожно изражение. — Гидиън, не бива да участваш в дуела!
