— Е, ти си господар в собствената си къща. Почти — Хариет се опита да издокара една успокояваща усмивка. — Но от време на време изникват някои неща, които изискват от мен да действам решително. Беше жертва на твърдоглавието си и не искаше да се вслушаш в думите ми.
— Въпросът с Морлънд си беше изцяло моя работа.
— Но включваше и мен, Гидиън. Ти го предизвика на първо място заради мен.
— Това няма нищо общо е проблема.
— Напротив, има — Хариет сви колене и ги обви с ръцете си. — Аз бях също толкова замесена, колкото и ти. Тогава защо си толкова ядосан?
— Знаеш защо. Защото не си ме попитала, преди да извикаш родителите ми — гласът на Гидиън бе суров. — Не ги искам тук. Та ние почти не си говорим, ако не си забелязала. Нямам представа какво си мислела, че ще постигнеш, като ги извикаш тук.
— Те са загрижени за теб и знаех, че ще се разтревожат, като разберат, че смяташ да рискуваш живота си в един дуел.
— Загрижени за мен? По дяволите! Единствената причина, заради която са загрижени е, че ако ме убият в дуел, това би значело край на фамилията им.
— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Сам видя изражението на майка си, когато влязохме при тях в библиотеката. Тя бе толкова разтревожена за теб.
— Добре, да приемем, че майка ми може и да е запазила някакви по-топли чувства към мен. Но всичко, което баща ми иска от мен, е да му осигуря внук, а за тази цел му трябвам жив. Но не се заблуждавай, че наистина се интересува какво става с мен.
— О, Гидиън, сигурна съм, че грешиш — Хариет застана на колене и докосна ръката му. — Баща ти наистина е загрижен за теб. Проблемът е там, че той е също толкова твърдоглав и упорит, колкото си ти. Но на това отгоре той е и доста по-стар. Сигурно е много повече привикнал към лошите си навици.
— Може и да нямам неговия житейски опит — процеди Гидиън през зъби, — но мога да бъда също толкова упорит, колкото е той.
— Глупости. Ти си много по-толерантен и гъвкав в мненията си, отколкото е той.
Гидиън повдигна вежди.
— Така ли?
— Разбира се. Само погледни колко неща търпиш от мен.
— Тук си права — измърмори Гидиън. — Търпях глупостите ти прекалено дълго, мадам.
— Гидиън, опитвам се да ти докажа нещо. Само ме изслушай. Ако искаш отново да сте в добри отношения с баща си, трябва да го улесниш малко. Той не знае как да срине стените, които са се издигнали между вас през последните шест години.
— Защо ми трябва да съм в добри отношения с него? Той беше този, който пръв ми обърна гръб.
— Не е съвсем така, Гидиън. Той ти е поверил управлението на именията си.
— Нямаше кой знае какъв избор — отвърна Гидиън. — Аз бях единственият син, който му бе останал.
— Не е прекратил всякакви връзки с теб — продължи Хариет. — Ти го посещаваш достатъчно често. Само си спомни как се втурна при него последния път, когато беше зле, точно след нощта в пещерата.
— Баща ми праща заповед да ме извикат само когато мисли, че умира.
— Сигурно използва здравето си като извинение за това, че иска да те вижда по-често.
Гидиън я гледаше слисано.
— Господи! Откъде пък ти хрумна подобно нещо?
— Просто обмислих фактите логично. Ето сега, например, той не се оправда с влошеното си здраве, за да не дойде при теб. Напротив, втурнал се е да ти се притече на помощ. Дойде, защото го е грижа какво ще стане с теб.
Огромните ръце на Гидиън хванаха раменете й. Той се наведе към лицето й.
— Баща ми не се е втурнал насам, за да ми се притече на помощ. Той е тук, защото си успяла да разтревожиш майка ми и си ги накарала да мислят, че съм на път да сложа край на рода Хардкасъл. Това е единствената причина, поради която е тук. И вече се наслушах на тези глупости.
— Аз също се наслушах. Гидиън, искам да ми обещаеш, че ще бъдеш учтив с баща си. Дай му възможност да прокара мост над пропастта между двама ви.
— За тази вечер не искам да говоря повече за баща си. Дошъл съм, за да поговоря с теб, мадам.
Хариет го гледаше с очакване.
— Какво искаш да обсъдим?
— Задълженията ти като моя съпруга. Отсега нататък винаги ще се консултираш с мен, преди да вземеш някакво важно решение, като например да пишеш на родителите ми. Ясно ли е?
— Готова съм да сключа една сделка с теб, милорд — Хариет се усмихна несигурно. — Ще обещая да се консултирам с теб само ако ти се консултираш с мен. Искам да ми дадеш честната си дума, че в бъдеще ще обсъждаш с мен подобни въпроси, като например тази глупава история с дуела с Морлънд.
— Нямаше никакъв дуел. Защо, по дяволите, продължаваш да ми го натякваш?
— Защото те познавам, Гидиън. Защото знам, че щеше да има дуел, ако Морлънд не беше благоволил така удобно да се опозори и да избяга на континента. И ако нещата се бяха объркали, можеше да бъдеш убит. Не мога да понеса подобна мисъл.
Изведнъж очите на Гидиън бяха заблестели.
— Защото ме обичаш?
—
— Мисля — каза Гидиън, като я бутна да легне на леглото и се излегна тежко върху нея, — че ще трябва да ми го казваш още много, много пъти. Безброй много пъти. До края на живота си.
— Добре, милорд — Хариет обви ръце около врата му и го притегли към себе си. — Обичам те.
Покажи ми — каза той, а ръцете му вече се движеха по тялото й.
И тя наистина му показа.
Преди шест години Гидиън бе забравил как да обича. Но Хариет се надяваше, че той вече си припомня това изкуство.
На следващата сутрин Гидиън се оттегли в библиотеката веднага след закуска. Не беше в настроение да говори с никой от родителите си. Те бяха в дома му и не можеше да стори нищо по въпроса. Едва ли можеше да ги изгони. Но бе решил: щом Хариет ги е поканила в Лондон, нека тя да си ги забавлява.
Гидиън си каза, че има и по-важна работа.
Той седна на писалището и започна да разглежда окончателния списък на заподозрените лица. Беше се оказало безкрайно изтощително и обезверяващо да търси имената на възможните крадци от списъците на гостите. Имаше буквално десетки хора, които присъстваха на всеки един от списъците.
Но това пък съвсем не значеше, че са приели поканите. По всяко време през сезона някои хора бяха, така да се каже, „на мода“, затова получаваха покани за абсолютно всяко соаре, бал или събиране за игра на карти. Естествено никой освен най-изисканите домакини не очакваха от тях да присъстват на всяка цена.
Един от проблемите, с които се сблъска Гидиън бе, че не можеше да каже кой коя покана би приел. Осъзна, че въобще не беше наясно кой е на мода и кой — не, кой би могъл да приеме дадена покана и кой би сметнал за унизително да се отзове.
Всичко беше прекалено сложно за човек, който е бил отритнат от обществото през последните шест години.
Тъкмо когато Гидиън за пореден път преглеждаше списъка в отчаян опит да го посъкрати, вратата се отвори. В стаята колебливо влезе баща му и спря до вратата.
— Съпругата ти каза, че си тук — рече Хардкасъл.
— Имате ли нужда от нещо, сър?
— Бих искал да си поговорим, ако нямаш нищо против.
