Днес тя изглеждаше не само малко изпита, реши Травис, изглеждаше и малко умислена. Обикновено когато играеше пред тълпа клиенти, беше като добра актриса на сцената, внушителна, изцяло вживяна в ролята си. Днес сякаш действаше машинално. Все пак беше професионалист и ръководеше дегустацията на кафе с цялата пищност на дегустацията на вино.
— Третият образец е смес, съдържаща главно танзанийска арабика от хълмовете на Килиманджаро. Танзанийското кафе е известно заради съвършения си баланс. Надявам се, че сте забелязали силния аромат и плътността му.
Джулиана се усмихна на клиентите си.
— Това е всичко за днес, господа. Надявам се да ви видя следващата седмица, когато ще опитате няколко кафета, приготвени по различни методи. Ще поговорим още малко и за историята на кафето.
Травис видя как Джулиана се усмихна за последен път на слушателите си, доста приветлива усмивка, но й липсваше блясъка, който беше свикнал да вижда в нея. След това тя го забеляза отзад в помещението и за миг му се стори, че усмивката й блесна с обичайната си лъчезарност. Не беше сигурен, защото ефектът не продължи много. Усмивката веднага се сви обратно, тя доби нормално любезно, вежливо изражение, което запази, докато излизаше иззад бара.
— Здравей, Травис. Обедна почивка?
— Искам да говоря с теб.
Нещо като страх проблесна в очите й, но мигновено изчезна.
— Добре. Свърших с дегустацията. Да излезем и да седнем на масите в двора.
Той я последва, докато тя си пробиваше път през гъстата тълпа от хора, които си поръчваха прясно смляно кафе на бара. Минута по-късно те се озоваха в относителното спокойствие на двора.
— Е, какво има? Да не би да си размислил за довечера? — запита Джулиана с характерната си прямота, след като седнаха.
— Не. Но ми хрумна, че ти може да си размислила.
Травис, седнал срещу нея, от другата страна на масата, очакваше истината от нея. Чувстваше се сякаш е седнал на ръба на остра канара.
— Все пак довечера няма да се женим — хладно изтъкна Джулиана. — Просто годеж. Причина за паника няма.
— Точно така. Сигурна ли си, че ти не си се паникьосала?
— Малко съм нервна, но не съм паникьосана — отвърна тя с изблик на гняв.
Травис кимна.
— Добре, успокой се. Просто питах.
— Защо?
— Защото се държиш малко странно през последните няколко дни — каза той тихо. — Всъщност от деня, в който се разходихме по плажа.
— О. Може би нерви.
Той изчака, но тъй като нямаше по-нататъшно обяснение, опита отново.
— Джулиана, да не би да съм казал нещо, което да те е разстроило оня ден? Ако си се засегнала, защото избухнах като бомба, когато намекна, че може да си бременна, съжалявам. Просто бях толкова сигурен, че не няма как да си бременна, че се стъписах, когато чух, че може да си и аз… — Той не довърши изречението. — Предполагам, че съм прекалил.
— Не се тревожи за това. Явно не повдигнах въпроса дипломатично.
— Някой ден ще поговорим за деца — обеща Травис.
— Ще поговорим ли?
Той кимна и побърза да смени темата.
— Има ли нещо друго, което те тревожи?
Тя го погледна направо.
— Не.
— Помислих си, че може би те вълнува състоянието на „Флейм Вали“.
— Не.
Разбира се, че не можеше да изплюе камъчето и направо да му каже, че е разколебана във вярата си в него особено след всичко, което беше постигнала през последните няколко седмици. Ще запази растящите съмнения за себе си.
— Не изглежда добре, Джулиана. — Травис се почувства задължен да опита за последен път.
— Вече си ми го казвал толкова пъти — рече тя, губейки търпение.
Травис почувства, че спокойствието го напуска. Рязко се изправи на крака.
— Да, казвал съм ти го. Навярно най-после започваш да го разбираш. До довечера. Да те взема ли?
— Не. Сама ще карам. Искам да отида в ресторанта два часа по-рано, за да съм сигурна, че всичко е наред.
Тя скочи на крака.
— Травис, не исках да бъда груба с теб. Просто съм малко напрегната.
— Сигурно. Аз също.
Той излезе от сянката на кафенето на огрения от слънцето път. Когато стигна до буика, погледна назад и видя, че тя все още го наблюдаваше. Помисли си, че вижда мъка в погледа й и за малко не се върна. Но докато се колебаеше, несигурен какво да направи и как да се отнесе към нея, тя се обърна и влезе в „Каризма“, без повече да поглежда назад. Видя я да бърше очите си със салфетка, която взе от една маса, и стомахът му се сви.
От високия скалист бряг Травис се загледа надолу към зеещата пропаст и се зачуди как ли би се почувствал, ако се хвърли отгоре.
Разбра точно как би се почувствал, когато затвори телефона след последния разговор с Бикърстаф. Почувства се сякаш е знаел какво ще изпита — сякаш земята се е разтворила под краката му. Нямаше за какво да се хване, нищо, което би могъл да използва, за да се спаси.
Това беше краят.
Травис се учуди на неестественото чувство на спокойствие, което го обзе. Разтърка тила си и погледна часовника. Няколко минути след седем. Годежното тържество вече е започнало и той закъсняваше. Чудеше се дали Джулиана ще се досети защо.
Почувства се по-изморен от когато и да било друг път през живота си, но стана, отиде до бюрото и си взе сакото. Нямаше никакъв смисъл да се връща в апартамента си и да се облича за случая. Нямаше да остане дълго на собствения си годеж.
— Ако това е някакъв знак за бъдещето, Джулиана, по-добре се подготви да се озовеш сама пред олтара.
— Не е добър знак, приятелко, когато бъдещият младоженец закъснява за собствения си годеж.
— Не мога да повярвам, Джулиана. Как можа да планираш всичко до салатата от стриди и да забравиш да се увериш, че годеникът ти ще дойде навреме? Това не си ти, приятелко. Изглежда, перспективата за женитбата е размътила главата ти.
Джулиана още веднъж успя да се усмихне, изтърпявайки поредната добронамерена закачка. Беше така, откакто малко след седем гостите започнаха да пристигат и установиха, че Травис още го няма. Повечето го приемаха като шега и очакваха годеникът всеки момент да мине през вратата.
Единствените, които наистина даваха някакви признаци на тревога, бяха Ели и другите членове на семейството на Джулиана. Членовете на семейство Грант като група определено изглеждаха посърнали.
— Не искаш ли да му се обадим в офиса? Или в апартамента му? Може да се е случило нещо — обади се Ели точно зад братовчедка си.
— Ще дойде, когато е готов — каза Джулиана, чудейки се на странното чувство на примирение, което изпитваше. Установи, че се чувства като упоена. Беше нещо като успокоение след цялото това мъчително безпокойство и несигурност, които изпитваше през по-голямата част от седмицата.
