Не, това беше несправедливо. Бейли беше много загрижен. Той не правеше номера. Всъщност Кон познаваше Итън Бейли от години и никога не го бе виждал толкова загрижен.
— Изглеждаш по-зле, отколкото по времето, когато сделката с недвижими имоти в окръг Ориндж се провали — промърмори Кон.
— Онова беше бизнес. Сега става дума за нещо лично — отговори му разтревожено Итън. Той спря до големия си бял мерцедес, обърна се и погледна Ландри. — Дори прекалено лично. Може би съм объркал всичко. — Той отвори вратата, пресегна се в колата и извади вързопче, увито в зебло. — Кон, ти можеш да ми кажеш кога да се спра, ако оплета нещата. Но преди да направя нещо драстично, искам да видиш това.
— Какво е то?
Кон намръщено се взря в наглед безобидния вързоп.
— Намерих го тази сутрин в бокса на Легаси. Минах оттам, докато конят правеше утринния си галоп и случайно погледнах вътре.
Итън бавно разтвори вързопа и видя две зелени ябълки. Кон втренчи поглед към плодовете с добронамерена изненада.
— Две ябълки. И какво? Може би някой от конярите му ги е донесъл.
Итън поклати глава.
— Знаеш колко е стриктен Хъмфри по отношение на храната на конете. Никой от конярите му не би се осмелил да даде нещо на Легаси, нито пък на някой друг кон. Всички животни на Хъмфри са на научно комбинирана храна. Кон, някой е донесъл ябълките на Легаси и ги е сложил при храната му, докато той е бил на сутрешната си тренировка. Виж това. — Итън обърна едната ябълка и се видя, че сърцевината й е извадена.
Внимателно изострените инстинкти от няколкото години работа в отдела за сигурност най-после заговориха. Кон взе една от ябълките и внимателно разгледа дупката в долната й част. Без да продума, той вдигна ръка към джоба на синята си дочена риза и извади един малък предмет с форма на звезда.
Итън повдигна вежди от изумление.
— Това пък какво е?
— Взех си я преди няколко години — обясни разсеяно Кон, използвайки един от острите краища на звездата, и разряза ябълката точно на половина. — Може да се каже, че ми е талисман.
— Не знаех, че си суеверен — отбеляза Итън.
Кон почисти звездата в джинсите си и я пусна в джоба, като цялото му внимание бе насочено да раздели ябълката на две.
— Човек придобива лоши навици, когато работи на такива места, на каквито аз съм работил. Какво ще кажеш? — заключи той с шепот, щом се показа голяма капсула, скрита в средата на ябълката.
Итън втренчи очи в капсулата, пълна с прашец.
— Струваше ми се, че няма да се намери правдоподобно обяснение защо ябълките са били в бокса на Легаси.
Ландри вдигна леден поглед и срещна мрачния взор на Итън.
— Чудя се дали Грейнджър не е решил, че не му е допаднало да му се казва да остави на мира Адина Мейфийлд.
Итън не откъсваше очи от него.
— Грейнджър е измет, но той е доста старомоден.
— Изплюй камъчето, Итън.
— При всички случаи, той е това, което от женското движение биха нарекли абсолютно консервативен шопар. Той не наема жени.
Кон замръзна.
— Какво, за Бога, говориш, Бейли?
Итън направи явно усилие да се овладее, за да разкрие новината докрай.
— Когато сутринта намерих ябълките, небрежно попитах пазача дали много непознати хора са влизали в конюшнята. Той каза „не“.
— Може Грейнджър да е подкупил човек, който работи тук — прекъсна го раздразнително Кон.
— Това си помислих и аз. — Итън въздъхна и погледна стената от планини, която се издигаше в далечината. — Но пазачът добави, че през входа за посетители е минал един човек. Жена. Дама със светлокестенява коса, облечена с жълт панталон и синьо яке. Не се е забавила вътре много.
Кон дълго време не помръдна, през натежалата му от болка глава премина представата за светлокестенявата коса на Онър и дрехите й със свежи цветове. Онър, която се смяташе за употребена, за жертва на мъж, търсещ отмъщение. Онър — дъщерята на човек, който бе предал и убил най-добрия си приятел.
— Какъвто бащата, такава дъщерята? Не… — прошепна той, останал без въздух.
— Добре ли си, Кон? — Итън разтревожено го погледна.
— Ще оцелея. — Може би. Изведнъж не бе сигурен. Усещаше някаква странна болезнена напрегнатост, гадене, което нямаше нищо общо с махмурлука му.
— Ще отидем ли с тези ябълки при управата на хиподрума?
Кон си наложи да се занимава с нещата едно по едно, макар че умът му препускаше на безброй безсмислени посоки.
— Не.
По дяволите, защо не може да мисли както трябва?
— Не знам — каза загрижено Итън — може би трябва да дадем съдържанието на капсулите на анализ, преди да вземеш някакво решение. В края на краищата, не знаем какво е то.
— Колко причини можеш да измислиш да се напъха капсула в ябълка, която да се даде на състезателен кон, струващ сто хиляди долара? — попита иронично Кон, увивайки отново ябълките. Той бе смаян колко усилие изискваше това незначително движение, но погледна ръцете си и видя, че треперят.
— Не мога да измисля никакви разумни причини. Освен ако Тоби Хъмфри не е искал да подмами Легаси да му даде някакво лекарство — добави той, изпълнен с надежда.
— Вчера разговарях продължително с Тоби за здравето и за бъдещето на Легаси. На жребеца не се дават никакви лекарства. — Кон говореше безизразно, без никакви емоции.
— Каквото и да има в тази капсула, то е предназначено да отрови Легаси.
— Управата…
— Не! — Отказът беше малко прекалено рязък, прекалено силен. Кон се овладя с неимоверно усилие. Ако не внимаваше достатъчно, скоро гласът му щеше да се разтрепери като пръстите му. — Сам ще се справя. — Кон държеше увитите ябълки в ръка и гледаше приятеля си. — Ти си знаел, че ще поискам да се справя сам, нали? Затова се обади първо на мен, а не на управата на хиподрума.
Итън кимна мрачно.
— Когато пазачът каза нещо за някаква жена, аз… — Той не довърши изречението.
— Знаел си на кого прилича описанието.
— Кон, това е най-проклетата бъркотия, която съм виждал. Какво си причинил на тази госпожичка, че да иска да направи такова нещо?
Кон сведе поглед към вързопчето в ръката си.
— Сигурно съм я вбесил. — Той се обърна и тръгна към поршето. — Но то е нищо в сравнение с това, което тя сега ми причини.
Това бе вярно, добави мълчаливо той, когато влетя в поршето и захвърли вързопчето на пода на колата. Може би точно сега не биваше да шофира. Ако беше малко по-разумен, щеше да отиде някъде да се поуспокои, преди да се срещне с Онър.
Освен това, ако беше проявил малко повече интелигентност, нямаше да изпадне в такова положение. Всичко, което бе научил за човешката природа, докато работеше в отделите за сигурност на многонационални компании по света, сякаш се изпари, щом трябваше да бъде отнесено към Онър Мейфийлд. Какво, по дяволите, бе станало с неговия реалистичен подход към хората, чудеше се той.
Би трябвало да очаква подобно нещо — помисли си с отвращение той, поглеждайки към вързопа, предназначен за престъплението. Онър бе дъщеря на мъжа, предал и убил най-добрия си приятел. Тази
