на жена може да нарани мъжа до мозъка на костите му? Образът беше подходящ. Той се чувстваше така, сякаш действително кървеше.
Когато пристигна късно предишната вечер, Онър изпита чувство на тревога и на някакво смътно негодувание, каквото винаги я обземаше, когато отваряше вратата на вилата с изглед към плажа. С времето чувствата бяха поотслабнали. Те не бяха така силни, както някога, но все пак през годините се бяха запазили толкова, че да я карат да сведе посещенията си до минимум.
В събота сутринта тя стана след неспокоен сън и си приготви закуска от овесени ядки и кафе. Докато ядеше, огледа стените, като разсеяно забеляза снимките в рамки на Стайлиш Легаси от различни награждавания на състезания. Онър рядко се бе вглеждала в тези снимки. Изпитваше болка при вида на усмивката, която баща й бе отправил към света, сякаш го очакваше розово бъдеще.
Из стаята имаше и други предмети, които напомняха за интереса на баща й към конните надбягвания. Една юзда висеше на стената до малко седло за състезание, което бе останало, след като продадоха Стайлиш Легаси. В единия й ъгъл имаше стар сандък от дърво и желязо, в който бяха събрани най-различни реликви. Най-отгоре бе сгънато едно одеяло на Стайлиш Легаси. В чекмедже в спалнята бяха заключени броеве на „Дейли Рейсинг Форм“ от петнайсет години, в които бяха публикувани блестящи данни за обещаващия жребец. Имаше и няколко копия на родословното му дърво и други материали, които на времето са били ценни за баща й. И Онър ги държеше под ключ.
Може би сгреши, че дойде, помисли си Онър. Вилата я потискаше. Но тя бе избягала така, както бяга ранено животно, и инстинктивно потегли натам. Другата възможност бе да отиде в някой анонимен мотел. Тази алтернатива някак й изглеждаше още по-потискаща. Може би една разходка на плажа щеше да й подейства ободряващо.
Онър се преоблече с джинси, обу маратонките си и извади от куфара дебело велурено горнище с цвят на праскова. Ставаше много хладно. До вечерта мъглата от крайбрежието несъмнено щеше да се разпространи и да покрие плажа. Този ден обещаващата топлина в Пасадина не се отнасяше за райони толкова далеч на север.
Пустият пясъчен плаж не се оказа с такова терапевтично действие, каквото тя се надяваше. Той се простираше на няколкостотин ярда и свършваше на скалист бряг. В основата на скалите водата застрашително се пенеше, тласкана от течение, поради което там бе опасно да се плува. Добре беше да се върви и студеният въздух действаше ободряващо, но нищо не можеше да облекчи болката на Онър. Тя отново и отново прехвърляше през ума си събитията около връзката й с Кон Ландри и търсеше момента, в който би трябвало да разбере какво й бе причинил той. Ужасяваше я мисълта, че е била толкова неимоверно уязвима.
Още по-ужасяващо беше това, че се опитваше да се справи с кипящите емоции, които я разтърсиха из основи. Тя се бе влюбила в този мъж. Бе се влюбила! Като си спомни всички първоначални опасения относно Кон, се чудеше как е могла да бъде толкова глупава.
След около четирийсет минути се отказа от терапията на разходката и с неохота се прибра във вилата. Ставаше доста студено и мъглата щеше да падне по-рано, отколкото се очакваше. Тя я усещаше във въздуха.
Вилата на баща й се издигаше изолирана и самотна на отвесния бряг към плажа. Наблизо имаше и други вили, но и те бяха празни по това време на годината. Районът остана неразработен, тъй като се намираше доста далеч от Санта Барбара, за да се заемат да го направят луксозен. Един ден, каза си Онър, когато и тук се развие туризмът, нейното наследство ще се превърне в златна мина. Тя прибягваше до тези разсъждения винаги когато логиката я подтикваше да продаде вилата.
Истината беше, че донякъде не й се искаше да предприеме подобна стъпка. Въпреки че вилата я потискаше и я правеше странно неспокойна, Онър не можеше да се освободи от нея. Сякаш прекалено много въпроси от миналото бяха останали без отговор — въпроси, които трябваше да бъдат решени преди петнайсет години. Онър нито бе способна да ги реши, нито да се лиши от предметите във вилата, които ги повдигаха.
Тя разсъждаваше върху прищевките на собствената си природа, когато чу рева на поршето при навлизането на лъскавата черно — сребристата кола в отбивката за вилата. Онър рязко се спря. Емоциите, които бушуваха в нея, застрашаваха да я погълнат.
Кон Ландри я бе открил.
Тя изумена го наблюдаваше как отваря със замах вратата на колата и тръгва към вилата. Онър бе застанала в сянката на вилата на няколко метра от него, но можеше да види неумолимия израз на суровото му лице. Тя изчака Кон да вдигне ръка и да заблъска по вратата, след това излезе иззад ъгъла с високо вдигната глава и с ръце в джобовете на велуреното си яке. Бризът разпиляваше косата й, която плющеше по раменете.
— Здравей, Кон. Все още ли търсиш отмъщение? Трябваше да се сетя, че няма да се откажеш.
Той се завъртя и се обърна към нея, като гъвкавото му силно тяло бе в опасно нестабилно равновесие. Студените сиви очи я пронизваха с бушуваща емоция, която тя не можеше да определи. Не може да е болка — помисли си Онър.
— Госпожице, трябваше да ми дадеш няколко урока по отмъщение — отвърна тихо той. — Изненада ме, знаеш ли? Никога не бих допуснал, че ще искаш да си отмъстиш чрез коня. Кой знае защо, но бях готов да заложа живота си, че не си такава.
— За какво говориш?
— За коварния ти номер да отровиш Легаси.
— Да не би да си се побъркал? — попита задъхано тя.
Той наведе глава с груба подигравателност.
— Може и така да е. Последните няколко часа и аз си задавах същия въпрос. Било е лудост да допусна, че си по-различна от баща си.
— Само не намесвай баща ми! — пламна ожесточено тя.
— Защо? Всичко е започнало от него. Но тук ще свърши, Онър Мейфийлд. Кълна се, че всичко между теб и мен приключва тук!
— Не ме докосвай — каза задъхано тя, силно изплашена. Същевременно яростта, която я бе обзела, я сковаваше и тя не можеше да се обърне и да избяга както я подтикваше инстинктът.
— Трябва — каза грубо той и тръгна към нея. — Трябва да се отърва от теб. Ти ме извади от равновесие така, както не съм бил от нощта, когато ми казаха, че Ричард Стоунър е убит. Тогава за последен път се почувствах толкова бесен, Онър. Но преди петнайсет години нямаше кой да плати за случилото се. Сега е различно. Сега ти си ми в ръцете!
Седма глава
Онър се обърна и се затича не защото се заблуждаваше, че може да избяга на Кон или, че той няма да хукне след нея. Затича се, защото съзря ярост в обикновено безизразните му сиви очи, и се убеди, че си имаше работа с отмъстителната хищна природа на неговия характер. А когато човек е потенциална жертва при такава ситуация, той бяга.
Тя изтича покрай вилата и се насочи към брега просто защото нямаше къде другаде да отиде. Знаеше, че той я следва по петите, въпреки че не чуваше шум от движенията му поради плискането на вълните и надигащия се бриз. Онър знаеше още, че опитът за бягство бе безнадеждна работа. Тя бе мечтала да накара Кон да загуби контрол върху себе си, но никога не бе допускала, че това ще стане по този начин.
Той не я извика, нито й заповяда да спре. Кон просто се нахвърли върху нея тихо и напрегнато като огромна пантера, решена на всяка цена да повали газелата. Тичането по пясъка бе изключително трудно. Той полепваше по краката й, напомняйки й за кошмарите, при които човек сънува, че го преследват, но не може да избяга. Онър вдиша задъхано студения въздух, сърцето й биеше от изтощение и страх и когато стигна до водата, усети ръката на Кон на кръста си.
— Не! — изкрещя Онър и се изви, за да го удари от отчаяние. — Пусни ме, дявол да те вземе!
— Да не би да си помисли, че ще ми избягаш? Няма къде да се скриеш от мен. — Той я придърпа към
