— Много лошо. Да тръгваме.
Кон хвана Онър за ръка и я помъкна към вратата.
— Не ти ли се струва, че се ядосваш малко повече, отколкото трябва, заради един повреден телефон? — попита сухо Онър.
— Възможно е. Дори е вероятно.
— Но заради това няма да се позабавим, нали?
— Ни най-малко. — Той отвори входната врата, тръшна я зад тях и с едно движение извади ключовете за поршето от джоба си.
— Качи се в колата, Онър.
Започваше да се влияе от неговата припряност, осъзна Онър, като отиде забързано към предната част на поршето и отвори вратата до мястото на шофьора. Кон бе влязъл и завърташе ключа в стартера, още докато тя сядаше до него. Моторът, който обикновено действаше безотказно, за кратко включи, малко се разтресе и изключи.
Кон изруга и отново опита. Този път реакцията бе дори по-слаба. Не направи трети опит. Леко потропа с пръсти по кормилото и се взря в тъмнината.
— В голяма беда сме — заяви внимателно Кон.
— Може да опитаме с моята кола — осмели се да предложи тя, усещайки ужасната му тревога.
— Можем, но имам странното предчувствие, че няма да помогне. — Кон отвори вратата. — Хайде, Онър, да тръгваме.
— Сега къде ще отидем? И какво имаш предвид като казваш, че моторът и на моята кола няма да включи?
Тя обезпокоена скочи от поршето и бързо извади ключовете от чантичката.
Кон се огледа, взирайки се в тъмнината около вилата. Той сякаш все решение.
— Дай ключовете. Ще пробваме.
Щом колата още от първия опит не запали, Кон не направи втори опит. Той стана, сграбчи Онър за китката и я измъкна след себе си, преди вратата на колата да се затвори.
— Според теб някой е повредил колите ни ли? — задъха се от изумление тя, като се спъваше, докато Кон я издърпваше към вилата.
Отговорът не дойде от Кон. Друг глас реагира на въпроса.
— Ако смята така, има право — каза провлачено мъжът, когото тя бе видяла в черния пикап. Той излезе иззад ъгъла на вилата, бледата лунна светлина освети оръжието в ръцете му.
Онър бе толкова изумена, че се спъна и политна срещу Кон. Той машинално се пресегна, за да я подпре, но не успя да я задържи. В следващия момент и двамата паднаха на земята, като Онър се просна върху Кон.
— Бога ми, госпожице! Проблем ли имаш? — попита въоръженият мъж. — Стани. И двамата. Господин Грейнджър не иска нещата да се протакат.
— Грейнджър! — Гласът на Кон преливаше от изумление и гняв. Той бавно се изправи и подпря с лявата си ръка Онър. Той усети, че тя трепери, но в момента нищо не можеше да направи, за да я успокои. — Грейнджър ли те е изпратил?
— Сигурно си побъркал Грейнджър, като си се намесил в негова територия. — Пънкарят раздвижи малокалибрената пушка. — Да тръгваме. Нямаме на разположение цялата нощ.
Кон държеше Онър за ръка и я теглеше със себе си, като бавно се подчиняваше на заповедите на въоръжения мъж.
— Кон? — Онър тихо и с въпросителен глас произнесе името му, но го следваше, когато тръгнаха към плажа.
— Прави това, което казва, скъпа. Той е друсан — прошепна Кон.
Шумът на разбиващите се вълни заглуши последните му думи, но те отговаряха на опасната истина. Въоръженото момче вероятно бе само осемнайсет — деветнайсетгодишно, безделник, но явно търсен за услуги. Може би само от силната възбуда, че държи оръжие срещу двама души, ставаше груб и нахален. Нищо чудно да бе взел някакви опиати, за да придобие кураж за задачата. Във всеки случай бе опасно напрегнат и следователно много непредсказуем. Кон бе виждал и преди такъв синдром. Единственият начин да се справи човек с такива като него, е да ги кара непрекъснато да говорят. Кон трябваше да започне разговора.
— Доколкото знам, ние с Грейнджър имахме сделка — каза Кон, надвиквайки шума от прилива. — Бях останал с впечатлението, че господин Грейнджър спазва ангажиментите си.
Въоръженият мъж подкарваше пленниците си към плажа, където нямаше нищо, зад което би могъл да се прикрие някой отчаян човек. Пясъкът още повече затрудняваше движението, той проникваше в обувките на Кон, а Онър непрекъснато се препъваше.
— Господин Грейнджър не харесва как действаш, хитрецо. Каза ми да ти съобщя, че след тази нощ няма да му се пречкаш повече. Аз имам сделка с Грейнджър — добави гордо пънкарят.
Кон се хвана за арогантния намек.
— Грейнджър ти се е доверил да се погрижиш за нас?
Дъхът на Онър спря, когато се спъна в къс дърво, изхвърлен от вълните. Тя изобщо не бе продумала — помисли си мрачно Кон. Бе изплашена до смърт, но не се бе паникьосала. Той изпитваше собственическо чувство на възхищение от самообладанието й. Сега най-малко му трябваше истерична жена. Следващите няколко минути бяха изпълнени с изключителна несигурност.
— Грейнджър ми се обади да докажа, че мога да се справя с тая работа вместо него — обясни въоръженото момче. — И бъдете сигурни — няма да го издъня. Сдуша ли се с него, ставам върха и няма да пропилея големия си шанс.
Онър заговори за първи път, поглеждайки през рамо, за да зърне лицето на момчето на слабата лунна светлина. Беше студено и силният бриз духаше откъм вълните. Тя отново потрепери под ръката на Кон.
— Ти беше в черния пикап, който ме преследваше поминалата нощ, нали?
— Позна, госпожице.
— И си я проследил, когато е заминавала от Пасадина?
— Трябваше да видя закъде заминаваш ти. Знаехме, че закъдето се запъти мадамата, ще я следваш по петите й.
Кон се замисли.
— Така ли?
— Трябваше да си останеш в своя периметър, Ландри. А не да се пречкаш на Грейнджър. Той е голяма работа.
— Не съм допускал, че ще се занимава с такива неща — призна сдържано Кон. — Но ми се струва, че накрая ще излезе сух от цялата тази работа. Все пак, ти поемаш големия риск.
Очите на въоръженото момче се присвиха. Кон видя силният гняв, изписан по лицето му, и тревожния жест, с който повдигна оръжието.
— Никакви рискове не поемам, Ландри. Казах ти, че Грейнджър е голяма работа. Той всичко е предвидил. Аз само трябва да следвам указанията му и всичко ще бъде тип-топ. Няма шега.
— Грейнджър изглежда „голяма работа“, само защото плаща на хора като теб да вършат „мръсната“ работа — изтъкна спокойно Кон.
— Млъкни, за да не си получиш каквото трябва още сега — изръмжа пънкарят.
— Но Грейнджър не иска да го направиш така — отвърна Кон.
Той почувства как у него се надига ярост и се изненада. Не само, защото допусна да се случи това. Нещата отиваха по-далеч и се свеждаха до възмущение от самия себе си, че не бе успял да защити Онър. Тя бе негова жена, помисли си напрегнато той. Негова бе отговорността да я защитава. Но бе допуснал безразсъдна страст и противоречивите чувства за предателство и необяснимо доверие да обсебят неговата обикновено хладнокръвна и ясна мисъл дотам, че да изложи Онър на опасност. До болка усети колко дълбоко бе свързан с Онър Мейфийлд.
— Грейнджър много държи всичко да направя точно както той е казал, но ако започнете да хитрувате, ще действам както аз си знам.
— Къде отиваме? — попита тихо Онър.
