Рей подсвирна изумен.
— Късметлия си ти. Какво толкова направи, че да заслужиш подобна глезотия? — Наведе се напред, подпря се с лакти на бара. — Слушай, шефе, ако върна петарката, която взех назаем от теб миналата седмица, ще ми уредиш ли покана за довечера? Не помня откога не съм хапвал нищо друго, освен мазните пържени картофи и хамбургери на Ханк. Вече съм забравил вкуса на домашната храна.
— Ако ти беше на мое място, Рей, щеше ли да ме поканиш?
— Не — отвърна, без да се замисля Рей. — Щях да пазя и Ейми, и домашната храна за себе си.
— Радвам се, че ме разбираш — отвърна Джейс. — Гледай сега. Ще ти посоча следващата обещаваща туристка, която влезе.
— Ха. Какво ме грее. Много добре знаеш, че в „Змията“ не идват домакини. Тук се мъкнат само от онези, които си търсят някой като Хъмфри Богарт в „Казабланка“. Искат вълнение и приключения. Нямат намерение да се прибират вкъщи при мъжа си и да се захващат с вечерята — оплака се Рей.
Джейс се изправи и взе касовите бележки от предишната вечер.
— Ако си търсиш домакиня, Рей, да знаеш, че не си на подходящото място. Трябва да се върнеш в Канзас Сити.
— Може и да съм отчаян, ала не чак толкова. Тук светлината е по-добра и мога да рисувам.
Джейс се усмихна на една страна и понечи да се обърне. След това се поколеба.
— Някой непознат да се е мяркал снощи?
— Имаш предвид онзи, когото чака Ейми ли? Не. Обичайните моряци и докери. Всички се напиха, похарчиха куп пари и се върнаха на корабите си.
— Добре, ще съм в офиса, ако някой ме търси. — Джейс се настани на голяма маса в едно от сепаретата, което се използваше за офис на „Змията“. От това място виждаше почти целия кей. Когато Ейми се отправеше към къщи с покупките, щеше да я забележи. Щом си го помисли, по устните му се разля усмивка. Зае се с касовите бележки и фактурите с повече желание от обикновено.
Докато Джейс смяташе, Ейми се чудеше над странните зеленчуци, които откри в хладилната камера в самото дъно на подобието на супермаркет. Изглеждаха пресни, но повечето не й бяха познати. Смръщи вежди, докато ги оглеждаше, и дори не чу, когато собственичката се бе приближила. Тя бе едра жена с широка рокля на цветя.
— Да ти помогна ли, миличка? — попита весело възрастната жена. Говореше с типичния тексаски акцент, смесен с бавния изговор, характерен за островите.
Ейми се усмихна доволно.
— Търся нещо, което да направя на салата. Повечето зеленчуци тук не са ми познати.
Ейми реши, че жената е Маги, за която Джейс бе споменал, когато я остави тук. Беше прехвърлила шейсетте, с лъскава черна коса, на места силно прошарена, прибрана на стегнат кок. Имаше златиста кожа и големи интелигентни очи, по които личеше, че обожава шегите. Ейми веднага забеляза, че някога Маги е била красавица. Все още бе хубава жена.
— Салата казваш. Вземи от това. — Наведе се и измъкна нещо, което приличаше на къдрава маруля. — А това са местните репички. Най-добрите репички в целия свят, както казваше съпругът ми.
— Това репички ли са? — попита с искрено съмнение Ейми.
— Да. Я да видим. А от чушките искаш ли? — Тя остави няколко подобия на зелени чушки в кошницата на младата жена. — Не се притеснявай, всички тези неща ги отглеждат мои приятели на острова. Имат си градини и когато се роди повече, отколкото могат да изядат, ми ги продават. Хубави са — увери тя Ейми. — Какво друго ти трябва?
— Може би прясна риба — обади се колебливо Ейми, доволна, че има кой да й помогне с избора.
— Прясна риба има винаги. Ела да си избереш. Един приятел ми докара страшна стока тази сутрин.
— Ама те са още с глави! — възкликна отвратена Ейми, когато погледна рибите, положени върху лед.
— Естествено, как иначе ще разбереш, че са пресни. Виж как им блестят очите. На това му казвам аз хубава прясна риба. Избери си. Колко ще искаш.
— Само двама сме — отвърна предпазливо Ейми.
— Знаех си! — възкликна доволно Маги. — Ти си жената на Джейс, нали? Тебе те е завел снощи у тях. Наистина ли ще му сготвиш вечеря?
Ейми я зяпна.
— Определено не съм неговата жена. Нямам представа защо сте решили така. А вече се съмнявам, че ще му сготвя вечеря.
— Не се сърди, Ейми — успокои я Маги. — Нали така се казваш? Ейми. Знаех си аз. Казаха ми сутринта. Защо не оставиш зеленчуците в камерата и не изпиеш една бира с мен? Аз имам нужда малко да си почина, а ти ми се струваш напрегната. — Жената грабна кошницата и я постави в охладителната камера. След това отвори един от хладилниците и извади стек бира.
— Защо не — съгласи се Ейми, когато видя шестте бири. — Добра идея. И без това стана много топло.
— На Сейнт Клер винаги е топло — довери Маги, отвори две кутийки и подаде едната на гостенката си. Отпи дълга глътка и млясна доволно. — Да знаеш само колко риба дадох на готвача на военния кораб за тази хубава бира. Искаше нещо специално за офицерите.
— Готвача на военния кораб в пристанището ли? — попита Ейми и отпи предпазливо.
— Доста от готвачите се отбиват на Сейнт Клер. Съпругът ми ме научи как да се разправям с тях.
— Невероятно. И той ли е бил военен?
— Аха. Беше тук за малко по време на Втората световна война, а след това се върна и отвори магазина. Почина преди две години и още ми липсва. — Маги тъжно поклати глава.
— Запознали сте се, докато е бил тук ли? — Ейми отпи нова глътка бира. Наистина имаше чудесен вкус в горещината.
— Любов от пръв поглед. Родителите ми казваха, че никога няма да се върне. Казваха, че щял да си свие гнездо в Тексас, да се ожени за местно момиче. Ала пък рискът си струваше. Обичах го.
— Разбирам защо родителите ти са били притеснени — отбеляза замислена Ейми. — Винаги съществува рискът да се влюбиш в човек, когото няма да видиш никога повече.
— Жените по ги бива по тая част — отвърна простичко Маги.
— За рисковете ли говориш?
— Ми да. Понякога вадим късмет, понякога не се получава. Само че цялата човешка раса има полза, когато се рискува.
— Така ли?
— За мен дом с много смях и обич е най-цивилизованото нещо на света. Ако разчиташ на мъжете, нямаше да съществува понятието дом. Те не знаят как се прави дом. Трябва им жена, за да ги научи.
— И какво ще направиш, когато попаднеш на непредсказуем мъж? — попита сухо Ейми.
— Понякога жената губи, но понякога печели. — Маги довърши бирата и посегна за нова. Погледна Ейми.
— Ами ако жената рискува и сбърка? Ако се окаже вързана с две деца и с безотговорен мъж?
— Повечето жени се справят. Както вече ти казах, това е въпрос на риск. Да не би да си мислиш, че на този свят съществува мъж, който би рискувал да забременее, ако Господ бе предвидил подобна възможност? Няма начин!
Ейми се замисли.
— Може и да имаш право. Никога не съм се замисляла. — Тя отпи от бирата.
— Когато моят Стив се върна след войната, тук го чакаше двегодишният му син — изкиска се Маги.
— Ами!
— През тези две години имах съмнения, ала не съм съжалявала нито за миг. За мен рискът си струваше. Бях влюбена, а това е единственото, в което една жена трябва да бъде сигурна.
— Че е влюбена ли?
— Именно. Кажи ми как ще сготвиш рибата?
— Както и да е, стига да не е пържена. — Ейми се намръщи, когато се сети, че всичко в местното кафене бе пържено. — Може да я задуша, обикновено така правя рибата. Ти какво ще кажеш?
