се, — отколкото получава от скъперника Хугет. Как мислите, иначе бих ли могла да плащам за тази хубава стаичка?
— Нещо не разбирам. Защо им е на момичетата да ви плащат, за да бършат пода вместо вас?
Пег се разсмя доволно.
— Някои джентълмени здравата се загряват, като видят изложбата на втория етаж. Сцените ги настройват да се позабавляват малко и ако наблизо има хубави момичета, с радост им дават по няколко монети, за да им доставят радост, ако разбирате какво искам да кажа.
— Мисля, че разбрах. — Лавиния потисна тръпката си. — Не са ми нужни повече обяснения. Аз нямам интерес да заема инструментите ви, за да правя подобни неща. Те не ме привличат.
— Не, разбира се, че не. — Пег пийна малко вино и изтри уста с опакото на мръсната си ръка. — Вие сте дама, нали? Искате кофата ми само защото сте се обзаложили и държите да изпълните думата си, не защото следващото ви ядене зависи от това.
Лавиния не намери думи за отговор. Кимна и излезе на тясната уличка.
Само след минути вече беше пред музея на Хугет, разположен на края на Ковънт Гардън. Мина отзад и видя, че вратата е отворена — точно както беше обещала Пег.
Стисна по-здраво кофата, пое дълбоко въздух и влезе в сградата. Озова се в тъмен коридор. Вратата от лявата страна беше заключена. По думите на Пег Хугет използваше помещението зад нея като кабинет.
Лавиния задиша по-свободно. Собственикът на музея очевидно отсъстваше.
Слабо осветеният партер беше почти празен, също както в деня, когато двамата с Тобиас дойдоха да разгледат изложените експонати. Никой от малкото посетители не погледна в нейната посока.
Лавиния мина покрай сцената с обирачите на гробове, после и покрай бесилката с чакащия палат. В другия край на помещението беше стълбата към горния етаж.
За първи път, откакто бе решила да проучи тайнствения втори етаж в музея на Хугет, Лавиния се поколеба.
От мястото, на което стоеше, вратата в горния край на стълбата, описана от Пег, не се виждаше. Сигурно заради тъмнината. Обзе я неловкост. И нещо като страх.
Но сега не беше време да се поддава на слабите си нерви. Не я заплашваше никаква опасност. Искаше само да огледа набързо изложбената зала на втория етаж.
Ядосана на себе си, Лавиния стисна зъби, хвана здраво кофата и изкачи бързо извитата стълба.
Когато стигна в горния край, тя се озова пред тежка дървена врата. Беше заключена, точно както бе казала Пег. Чистачката бе обяснила, че мъжете, посетили музея на Хугет, получават достъп до горния етаж само ако заплатят допълнителна такса. Очевидно този следобед не беше идвал никой.
Това опростява нещата, каза си облекчено Лавиния. Извади от джоба на престилката тежкия железен ключ и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори с жално скърцане и тя се огледа стреснато. Дано никой не беше чул.
Влезе колебливо в помещението и тихо затвори вратата след себе си.
Експонатите не бяха осветени, но от високите, тесни прозорци падаше достатъчно светлина, за да види табелата точно пред себе си.
Очертанията на пет сцени с восъчни фигури в естествен ръст изникнаха като призраци от сенките и я наобиколиха.
Лавиния остави кофата и парцала и се запъти към първата сцена. В полумрака разпозна мускулест мъжки гръб. Собственикът му май водеше битка на живот и смърт с друга фигура.
Тя се вгледа малко по-внимателно и с ужас установи, че втората фигура е разсъблечена жена. След няколко секунди взиране в сцената най-сетне разбра, че двамата правеха секс.
Нито една от двете фигури не изглеждаше особено възхитена от случващото се. В действителност над сцената беше надвиснало насилие, от което по гърба на Лавиния пробягаха тръпки. Сцената пред нея беше на изнасилване, на едностранно удоволствие. Мъжът изглеждаше като дивак. Жената очевидно страдаше от болки. На лицето й бе изписан ужас.
Сърцето на Лавиния заби учестено и причината не беше изразът на лицата, а фактът, че двете фигури бяха моделирани много умело. Който и да беше изработил мъжа и жената, той беше много по-талантлив от художниците, създали зловещите експонати на долния етаж. Този художник се доближаваше по талант до мисис Воун. Лавиния изпита нарастваща възбуда.
Твърде възможно беше именно неизвестният творец да е изработил восъчната сцена, изпратена като смъртна заплаха в дома на Джоан Доув. Нищо чудно, че Хугет се стресна, когато му я показаха.
Лавиния си заповяда да не прави прибързани заключения. Трябваха й доказателства, нещо, което да свърже сцените в заличката със заплахата.
Отиде до следващата скулптурна група и спря, за да я разгледа. Тук бе моделиран гол мъж, пред когото беше коленичила полугола жена. Мъжът тъкмо се бе приготвил да я вземе брутално отзад.
Лавиния бързо отмести поглед от огромните, моделирани във всички подробности гениталии на мъжа и затърси доказателства, които да потвърдят предположението й. Не беше лесно, защото тези фигури бяха в естествен ръст. Заплашителната сцена беше много по-малка. Въпреки това разкошните женски форми й напомниха за фигурата на жената в зелена рокля, паднала на пода на балната зала.
Трябваше да доведа мисис Воун, каза си Лавиния. С опитното си око художничката несъмнено щеше да открие приликите между фигурите или други подробности.
Ако те изобщо съществуваха.
Лавиния се запъти към следващата сцена. Трябваше да намери сигурно доказателство, преди да разкаже на Тобиас за теорията си.
По стълбата се чу приглушен тропот на ботуши. Стресната, Лавиния се откъсна от сцената и се обърна да види вратата.
— Няма да ни навреди, ако проверим дали вратата е отворена — прозвуча приглушен мъжки глас. — Поне ще си спестим парите за допълнителната такса. Момчето долу няма да забележи какво сме направили.
Лавиния грабна кофата и парцала. Само след миг пантите на вратата изскърцаха.
— Гръм и мълния! Имаме късмет. Някой е забравил да заключи.
Вратата се отвори и в залата влязоха двама мъже. В смеха им звънеше радостно очакване.
Лавиния се скри в сянката на най-близката сцена. По-дребният от двамата мъже застана пред най- близките фигури.
— Защо няма лампи?
Едрият затвори вратата след себе си и се огледа в лошо осветеното помещение.
— Доколкото си спомням, зад всяка сцена има лампи.
— Видях една. — Дребосъкът се наведе да запали светлина.
Трепкащото пламъче затанцува по кофата и разкри престилката и полата на Лавиния. Тя се опита да се скрие по-дълбоко в сянката, но вече беше много късно.
— Я виж ти кой ни чака тук, Дейнър! — В сиянието на лампата Лавиния видя съвсем ясно похотта в очите на едрия мъж. — Да не би някоя от восъчните фигури да е оживяла?
— По-скоро ми прилича на живо момиче. Ти ми каза, че в тази специална галерия винаги има по някоя чистачка, готова да достави удоволствие на посетителите. — Дребосъкът оглеждаше Лавиния с нарастващ интерес. — Малко е трудно да се разбере как изглежда… в този мрак и с това облекло.
— Значи трябва да я накараме да го съблече. — Едрият мъж извади от джоба си шепа монети. — Какво ще кажеш, миличка? Колко искаш за малко забавление?
— Извинете ме, господа, но трябва да си вървя. — Лавиния направи крачка към вратата. — Вече почистих етажа и…
— Не бягай, момиче. — Едрият мъж задрънка още по-силно с монетите, без съмнение убеден, че звукът е много привлекателен. — Приятелят ми и аз ще ти предложим много по-интересно и доходно занимание.
