— Не, благодаря. — Лавиния грабна парцала и го вдигна към лицето си. — Аз не работя в тази област, затова смятам да ви оставя да се наслаждавате на изложените сцени.
— Не ти позволявам да си отидеш толкова бързо. — В гласа на Дейнър звънна недвусмислена заплаха. — Приятелят ми каза, че фигурите са изработени така, че да ги оцениш най-добре с хубаво момиче в ръцете.
— Покажи лицето си, жено. Махни това боне и шала и дай да те видим.
— Какво те интересува дали е красавица! Вдигни си полите за нас, скъпа. Бъди добро момиче.
Лавиния протегна ръка към бравата.
— Не ме докосвайте!
Отказът й очевидно подейства възбуждащо на Дейнър, който направи крачка към нея.
— Няма да си отидеш оттук, преди да видим какво имаш да ни предложиш.
— Не се страхувай. — Едрият мъж й хвърли една монета. — Готови сме да си платим честно и почтено.
Лавиния стисна до болка месинговата брава.
— Според мен малката има намерение да избяга — изръмжа едрият мъж. — Ти си виновен, Дейнър, у теб има нещо, което наранява нежното й сърчице.
— Евтина малка уличница като нея не може да си позволи да има нежно сърчице — изсъска дребосъкът. — Ей сега ще й покажа какво е истински мъж.
Дейнър се хвърли към Лавиния, но тя го плесна през лицето с мокрия мръсен парцал.
— Тъпа малка курва! — Дейнър отстъпи крачка назад и изтри лицето си. — Как смееш да нападаш човек, който стои по-високо от тебе?
— Какво, по дяволите, ти става, момиче? — Едрият мъж също загуби търпение. — Нали ти казах, че сме готови да си платим за услугата.
Лавиния отвори вратата, продължавайки да държи парцала като щит пред себе си.
— Върни се, мръснице! — Дейнър се хвърли отново към нея, забравил оръжието й.
Без да губи присъствие на духа, тя го удари отново с парцала и този път в устата му влезе мръсотия, която го задави и го накара да се отдръпне.
— Какво правиш, по дяволите? — изрева едрият мъж, но не посмя да я нападне.
Лавиния хвърли парцала в лицето му, мушна се през вратата и хукна надолу по стълбата. Хвана се за парапета, за да пази равновесие, и ускори темпото. Дейнър отвори широко вратата и я изпрати с поток от ругатни.
— Кучка! За каква се мислиш, по дяволите?
— Остави я — посъветва го приятелят му. — В Ковънт Гардън чакат десетки момичета. Хайде да разгледаме изложбата, а после ще си намерим някое кротко пиленце.
Лавиния тъкмо изкачваше стълбището към дома си на Клермънт Лейн, когато отново заваля. Само това ми липсваше, каза си унило тя. Подходящ край за един крайно напрегнат следобед.
Отвори вратата със своя ключ и спря изненадано. Цялата къща ухаеше на рози. Толкова силно, че едва не се задуши.
— Какво става тук, за бога? — Лавиния свали вълнения си шал и се огледа. Кошници и вази със свежи цветя почти закриваха масата. До тях имаше табла, препълнена с визитни картички.
Появи се мисис Хилтън, бършейки ръце в престилката си, и се засмя доволно.
— Започнаха да пристигат малко след като излязохте, мадам. Очевидно мис Емелин е привлякла вниманието на доста хора.
За момент тази радостна новина отклони вниманието на Лавиния от собствените й грижи.
— Всички ли са от обожатели?
— Ама разбира се.
— Но това е прекрасно!
— Мис Емелин не изглежда особено впечатлена — съобщи мисис Хилтън. — Единственият джентълмен, за когото говори, е мистър Синклер.
— Това не означава нищо. — Лавиния хвърли шала си на един стол. — Факт е, че ужасната сцена в ложата на лейди Уортхем не ни е навредила.
— Така изглежда. — Мисис Хилтън огледа дрехите на Лавиния и неодобрително смръщи чело. — Надявам се, че никой не ви е видял да влизате. Божичко, изглеждате като просякиня!
Лавиния се погледна и потрепери.
— Предполагам, че трябваше да вляза през задната врата. Факт е, че прекарах ужасно неприятен следобед. На всичкото отгоре започна да вали и когато стигнах дотук, можех да мисля само за това как ще се скрия в прекрасния си, топъл кабинет и ще си налея чаша шери.
Мисис Хилтън я гледаше с разширени от ужас очи.
— Първо трябва, да се качите горе и да се преоблечете, мадам.
— Не, в никакъв случай. Нищо ми няма. Само наметката и шалът са мокри. Роклята ми, слава богу, остана суха. В момента е много по-важно да изпия чашка шери. Като лекарство…
— Но мадам…
По стълбата се чуха стъпки.
— Лавиния! — Емелин се наведе над парапета. — Слава богу, че си отново тук. Вече се притесних. Успя ли планът ти?
— И да, и не. — Лавиния окачи вехтата наметка на закачалката. — Какви са тези цветя?
Емелин изкриви лице.
— По всичко личи, че Присила и аз сме на мода. Преди един час лейди Уортхем ми изпрати възторжено писмо. Доколкото разбирам, всичко е простено. Покани ме на музикално представление. Тази вечер.
— Прекрасна новина. — Лавиния я огледа замислено. — Трябва да решим коя рокля ще облечеш.
— Нямам голям избор, нали? Мадам Франческа ми уши само една рокля, подходяща за такъв случай. — Емелин прихвана полите си и бързо слезе по стълбата. — Не се притеснявай за тоалета ми. По-добре кажи какво се случи в музея.
Лавиния подсмръкна нещастно.
— Ще ти разкажа цялата история, но първо трябва да се закълнеш, че никога, при никакви обстоятелства няма да споменеш и една думичка за случилото се пред мистър Марч.
— Майчице! — Емелин спря на последното стъпало. — Нещо се е объркало, нали?
Лавиния се запъти към кабинета си.
— Мога само да кажа, че събитията не се развиха така, както ги бях планирала.
Мисис Хилтън се опита да я спре.
— Моля ви, мадам, трябва да се преоблечете, преди да отидете в кабинета си.
— В момента имам нужда от чаша шери, а не от прилична дреха, мисис Хилтън.
— Но, мадам…
— Тя е права, Лавиния — подкрепи я Емелин, която бързо я бе последвала. — Наистина трябва да се преоблечеш.
— Съжалявам, че облеклото ми не ви харесва, но това е моя къща и имам пълното право да отида в кабинета си и да изпия чашка шери. По дяволите, аз съм си у дома и ще нося, каквото ми харесва. Мълчи, Емелин. Искаш ли да чуеш историята за музея или не?
— Разбира се, че искам — увери я Емелин. — Сигурна ли си, че всичко е наред?
— За щастие се отървах непокътната. Работата беше на косъм.
— На косъм? — Загрижена, Емелин повиши глас. — За бога, Лавиния, какво си направила?
— Появи се неочакван проблем. — Лавиния нахълта през вратата на кабинета си и веднага се запъти към витринката с шерито. — Както вече казах, мистър Марч не бива да научи какво съм правила днес, защото ще ме убие.
Тобиас вдигна глава от книгата, която четеше в близост до прозореца.
— Историята обещава да е много интересна.
Лавиния замръзна на мястото си.
— Какво правиш тук, по дяволите?
