ще отидеш твърде далеч и тя ще разтури партньорството ви.
— Защо й е да го прави? — Тобиас се настани удобно в креслото си. — Много добре знае, че се нуждае от моята помощ.
— Също както ти се нуждаеш от нейната. — Антъни застана зад големия глобус, поставен в стойка до камината. — Но ако продължаваш така, може да й хрумне мисълта, че ще се справя добре и без теб.
Лицето на Тобиас изрази известно смущение.
— Тя е безогледна и импулсивна, но не е глупачка.
Антъни го посочи с пръст.
— Запомни какво ти казвам. Ако не се научиш да се отнасяш към нея с необходимия респект и да се държиш учтиво, както заслужава една дама, тя ще загуби търпение и ще се отърве от теб.
— Значи ти смяташ, че тя заслужава учтивост и респект само защото е дама?
— Естествено.
— Ако искаш, ще ти разкажа някои неща за поведението на въпросната дама — предложи с безизразно лице Тобиас. — Истинската дама никога не би облякла дрехи на чистачка, за да се промъкне в галерия с еротични восъчни фигури, предназначени само за мъжки очи. Истинската дама никога не би се поставила нарочно в ситуация, в която ще я сметнат за евтина уличница. Истинската дама никога не би се изложила на глупави рискове, които я принуждават да защитава честта си с мръсен парцал.
Антъни го слушаше и очите му все повече се разширяваха от изненада.
— Велики боже! Нима искаш да ми кажеш, че днес следобед мисис Лейк се е изложила на опасност? Затова ли си в такова ужасно настроение?
— Да, точно това искам да ти кажа.
— Проклятие! Това е ужасно. Добре ли е тя?
— Разбира се, че е добре — отговори през стиснати зъби Тобиас. — Благодарение на парцала и на бързия си ум. Била е принудена да се отбранява срещу двама мъже, които са я помислили за проститутка.
— Благодари на бога, че дамата не е от онези, които припадат при всяка криза. — В гласа на Антъни прозвуча облекчение. — С парцала, казваш? — В погледа му светна възхищение. — Трябва да кажа, че тя е много изобретателна жена.
— Сега не говорим за изобретателността й. Аз съм на мнение, че тя не би трябвало сама да се поставя в такова положение. В никакъв случай.
— Ами… виж, ти сам каза, че мисис Лейк е много независима.
— Независима е много слаба дума. Мисис Лейк е неукротима, непредвидима и ужасен инат. Не позволява да й дават тон в живота и приема съвети само когато й е изгодно. Никога не знам каква ще е следващата й стъпка, а тя не изпитва потребност да ме уведомява за действията си. Научавам за тях едва когато вече е много късно да я спра.
— Сигурно е на мнение, че ти имаш точно същите грешки — отговори подигравателно Антъни. — Неукротим си и не съм забелязал да изпитваш потребност да я уведомиш за плановете си, преди да предприемеш нещо.
Тобиас беше готов да избухне.
— Какво говориш, по дяволите! Изобщо не е необходимо да я уведомявам за всяка стъпка, която предприемам. Доколкото я познавам, тя ще настоява да ме придружи, а когато отивам да говоря с някого от осведомителите си, това е невъзможно. Не мога да я водя в заведения като „Трифон“, нито в клубовете, където имат достъп само мъже.
— С други думи, ти също не уведомяваш мисис Лейк за плановете си, защото знаеш, че има голяма вероятност да се скарате.
— Точно така. Да се караш с Лавиния е безсмислено.
— Това означава, че понякога губиш.
— Дамата може да бъде извънредно трудна.
Антъни не отговори на тази забележка. Единственият коментар беше многозначителното повдигане на веждите му.
Тобиас посегна към един молив и зачука но мастилницата. Незнайно по каква причина изпитваше потребност да се защитава.
— Днес следобед мисис Лейк е била нападната — обясни той колкото можеше по-спокойно. — Мисля, че имам сериозна причина да съм в лошо настроение.
Антъни се замисли, после за учудване на Тобиас кимна в знак на съгласие.
— Понякога страхът оказва такова въздействие върху мъжа, нали? — отбеляза мъдро той. — Не те обвинявам за силните чувства в този случай. Несъмнено тази нощ ще страдаш от кошмари.
Тобиас не му отговори. Както винаги, Антъни имаше право.
Когато мисис Хилтън въведе Антъни в кабинета й, Лавиния изненадано вдигна глава от бележките си.
— Добър ден, сър.
Момъкът направи елегантен поклон.
— Благодаря, че ме приехте, мисис Лейк.
Лавиния успя да се усмихне любезно и не му позволи да забележи колко е напрегната.
— Винаги сте добре дошъл в дома ми. Моля, седнете, мистър Синклер.
— Ако нямате нищо против, ще остана прав. — Лицето на Антъни изразяваше решителност. — Малко ми е трудно да говоря. Никога преди не съм правил такова нещо.
Най-лошите й страхове се потвърдиха. Потисна въздишката си, затвори тетрадката и се подготви да изслуша официална молба за ръката на Емелин.
— Преди да започнете, мистър Синклер, искам да ви кажа, че ви ценя високо. Вие сте забележителен млад мъж.
Антъни явно се изненада от забележката й.
— Много мило, че ми казвате това, мадам.
— Доколкото знам, току-що сте навършили двадесет и една години.
Момъкът смръщи чело.
— Какво общо има възрастта ми?
Лавиния се покашля.
— Има хора, които са по-зрели от годините си. Емелин със сигурност е една от тях.
В очите на Антъни светна възхищение.
— Мис Емелин е учудващо умна девойка.
— Макар че още не е навършила осемнадесет години.
— Да, наистина.
Не се справям добре, укори се Лавиния.
— Факт е, че аз не бих искала Емелин да се омъжи твърде рано, сър.
Антъни засия.
— Напълно съм съгласен с вас, мисис Лейк. Мис Емелин не бива да бърза с този въпрос. Би било голяма грешка, ако се сгоди прибързано. Забележителен ум като нейния сигурно ще се чувства много потиснат и ограничен в рамките на брака.
— Тук сме на едно мнение, сър.
— Според мен трябва да разрешите на мис Емелин сама да определи темпото.
— Направила съм го, сър.
Антъни кимна и продължи:
— Колкото и да се възхищавам на мис Емелин и колкото и да съм загрижен за щастието й…
— Не знаех, че сте загрижен.
— Разбира се, че съм — увери я Антъни. — Но, както вече казах, днес не съм дошъл да говорим за бъдещето на вашата племенница.
Лавиния изпита толкова силно облекчение, че й се зави свят. Вече не беше нужно да търси извинения, за да отхвърли предложението му. Отпусна се и се усмихна на Антъни.
