— Разбирам.
— Заяви на Ан, че не е длъжна да стане негова жена и че не очаква от нея да изпълнява ролята на негова любовница. И още, че независимо от решението й ще намери начин да се погрижи за нас.
— Но тя го е обичала, нали?
— Да. — Антъни сведе поглед към килима, после вдигна глава към нея и на лицето му изгря тъжна усмивка. — Двамата живяха заедно само пет години. Сестра ми почина от родилна треска, бебето също не оцеля. Тобиас остана сам с едно тринадесетгодишно момче.
— Загубата на сестра ви сигурно е била голям удар за вас.
— Тобиас беше безкрайно търпелив с мен. В края на първата година от брака им вече го обожавах. — Антъни стисна до болка облегалката на стола. — Ала след като Ан почина, мисля, че се побърках. Бях твърдо убеден, че Тобиас е виновен за това.
— Това е разбираемо.
— До ден днешен се чудя защо след погребението не ме изпрати обратно при леля и чичо, или поне не ме пъхна в някой интернат. И днес понякога му задавам този въпрос и той твърди, че тази мисъл никога не му е минавала през ума. Бил свикнал с мен и не искал да се разделим. — Антъни отново се загледа през прозореца, потънал в спомените си.
Лавиния примигна няколко пъти, за да прогони сълзете, нахлули в очите й. Накрая се отказа от усилията, извади от чекмеджето на скрина кърпичка, избърса очите си и си издуха носа.
Когато се овладя, сложи ръце на писалището и зачака. Антъни май нямаше намерение да продължи историята.
— Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? — попита тя след известно време.
— Какъв въпрос?
— Питах се защо мистър Марч куца. Сигурна съм, че когато се срещнахме в Рим, му нямаше нищо.
Антъни се обърна изненадано.
— Нима не ви е разказал какво е преживял? — Помисли малко и кимна. — Да, доколкото познавам Тобиас, явно не го е направил. Същата вечер, когато вие заминахте, Карлайл дошъл в магазина. Двамата се сблъскали и бандитът го прострелял в крака. Битка на живот и смърт, нали разбирате? Тобиас едва оцеля. Трябваха му месеци, за да се възстанови. Предполагам, че ще куца още дълго. Може би до края на живота си.
Лавиния го гледаше като замаяна.
— Сега ми е ясно — пошепна най-после. — Не знаех… Велики боже!
Отново се възцари мълчание.
— Защо ми разказахте всичко това? — попита най-сетне тя.
Антъни трепна. После я погледна настойчиво.
— Исках да го разберете.
— Какво да разбера?
— Той не е като другите мъже.
— Това ми е напълно ясно, повярвайте.
— Работата е там, че той трябва да върви по свой собствен път — продължи сериозно Антъни. — Липсва му шлифовка.
Лавиния се усмихна с разбиране.
— Нещо ми казва, че никаква шлифовка на света не е в състояние да промени характера на мистър Марч.
— Опитвам се да ви обясня, че той притежава много превъзходни качества, но за съжаление маниерите му не винаги са, каквито трябва да бъдат, особено когато общува с дами.
— О, моля ви, надявам се, че сега няма да ми представите списък с превъзходните качества на мистър Марч. Това ще е досадно и за двама ни.
— Боя се, че понякога не оценявате правилно избухливия му темперамент и липсата на маниери.
Лавиния опря ръце на писалището и стана.
— Мистър Синклер, уверявам ви, че умея да се справям с темперамента на мистър Марч и не се притеснявам от липсата на маниери.
— Наистина ли?
— Разбира се, сър. — Лавиния излезе иззад писалището си, за да го изпрати до вратата. — Как би могло да бъде другояче? Самата аз притежавам същите качества на характера. Можете да запитате всички, които ме познават.
16
Беше се надявала, че той ще промени решението си, но беше доста отдавна в този занаят и знаеше, че не може да очаква такова щастливо разрешение на въпроса. Опитът й показваше, че веднъж сложил край на връзката с любовницата си, никой джентълмен не се връща обратно. Богатите господа от висшето общество се насищат бързо, разсъждаваше тя, и отново тръгват да търсят лесна плячка от класата, която кой знае защо наричаха полусвят.
Твърде рядко се случваше някой мъдър мъж да проумее, че е прибързал, като е сложил край на връзката си.
Сали се усмихна доволно и пусна билета в джоба, който беше пришила на наметката си. Прекрасната, топла наметка беше подарък от него. Любовникът й беше много щедър. Плащаше наема на хубавата малка къща, в която я бе настанил, подаряваше й красиви накити. Тя съхраняваше гривните и обиците на сигурно място в спалнята си, знаейки много добре, че те са всичко, което стои между сегашното й положение и връщането в бордея, където я беше намерил.
В никакъв случай не би продала накитите, за да си плаща наема. Това бяха най-добрите й години, можеше да работи още дълго и имаше твърдото намерение да бъде много усърдна. Целта й беше да се сдобие с достатъчно на брой красиви, скъпи накити от богати мъже. Когато загубеше младостта и красотата си, скъпоценностите щяха да й осигурят спокойни старини.
Сали се гордееше с умението да управлява финансите си. Беше работила усърдно, за да се махне от Ковънт Гардън, където трябваше да обслужва клиентите в карета или в мръсните входове на къщите. В нейната професия животът беше опасен и брутално кратък. Успя да се устрои в един сравнително добър бордей, а сега принадлежеше към привилегированите куртизанки. Бъдещето изглеждаше многообещаващо. Може би един ден щеше да има собствена ложа в театъра, с каквато разполагаха някои привилегировани дами от нейното съсловие.
През последните дни се оглеждаше дискретно за нов покровител и се надяваше да си намери такъв, докато стане време да плати наема в края на месеца. Но се бе заклела да не прибързва с новата връзка, даже ако това означаваше да се изнесе от хубавата си къщичка. Познаваше жени, направили грешката да приемат първото предложение само за да оцелеят финансово. В отчаянието си такива жени се поставяха под покровителството на мъже, които се оказваха насилници или ги използваха по начини, за които всички знаеха, че са противоестествени. Сали потрепери, като си припомни една своя позната, принуждавана от любовника си да задоволява сексуално всичките му приятели.
Тя прекоси бързо полутъмния коридор и мина през залата, без да обръща внимание на изложените от двете страни експонати. Беше тук по работа. Спря за миг поглед върху сцената с бесилката и изкриви лице. Даже да беше в настроение да разгледа музея с восъчни фигури, никога не би избрала такова място. Според нея подобни сцени бяха крайно потискащи.
Намери тясната вита стълба в края на слабо осветеното помещение. Прихвана полите си и бързо се изкачи по стъпалата. Указанията, които беше получила, бяха съвсем точни.
Тежката врата в края на стълбата не беше заключена. Отвори я и пантите изскърцаха протяжно. Влезе в горната галерия и се огледа. Макар че и тук експонатите не бяха по вкуса й, изпита известно любопитство. Хугет се хвалеше по целия град, че притежавал уникална изложба, предназначена само за мъжки очи.
Табелата в близост до входа беше синя с изписани златни букви. Сали направи крачка към нея и се приведе, за да разчете написаното под слабата светлина.
