— И това ако е интересна тема… — промърмори тя. Но може би беше предубедена, защото познаваше този занаят.
Отиде до първата осветена сцена и се загледа във фигурите на мъж и жена в легло, страстно прегърнати, с преплетени тела. Лицето на мъжа изразяваше дива решителност. Явно се приближаваше към края си, защото се притискаше в партньорката си и мускулите на гърба и задните му части изпъкваха твърде реалистично.
Тялото на жената беше моделирано с цялата му пищност и със сигурност събуждаше интереса на средноинтелигентните зрители от мъжки пол. Едри гърди и красиво закръглени хълбоци, които подхождаха повече на древногръцка статуя. Елегантни тесни стъпала. Вниманието на Сали бе привлечено от лицето на жената. В него имаше нещо познато.
Понечи да се приближи още малко, за да огледа по-внимателно жената, когато чу леко проскърцване в мрака зад гърба си. Наостри уши и попита тихо:
— Кой е там?
Никой не й отговори, нито се раздвижи в мрачните сенки. Сърцето й ускори ритъма си. Дланите й изстинаха и овлажняха. Сали познаваше тези признаци. В миналото, докато работеше по улиците, ги беше усещала често. Някои от мъжете, които се приближаваха към нея, предизвикваха тази реакция. Винаги досега беше разчитала на интуицията си, а тя й казваше да се пази от тези мъже. Отказваше да тръгне с тях дори когато това означаваше да гладува ден или два.
Но мъжът в това помещение не беше непознат, който искаше да я примами в тъмна карета. Това беше нейният покровител, мъжът, който й плащаше наема. Той й бе изпратил писмо, за да я помоли да се срещнат тук. Нямаше причини да се страхува.
По гърба й пробяга студена тръпка. Незнайно по каква причина изведнъж си спомни клюките, които се носеха в бордея — че предишната му любовница се е самоубила. Някои от по-романтичните й приятелки твърдяха, че сърцето й било разбито, и тълкуваха случилото се като голяма трагедия. Ала повечето клатеха глави пред толкова глупост. В тяхната професия нямаше място за чувства. Само за здрав човешки разум.
Самата тя често мислеше за предшественицата си. Познаваше Алис, макар и бегло. Не й се вярваше, че би направила грешката да се влюби в закрилника си.
При спомена за бедната, глупава Алис Сали потрепери. Отново я връхлетя страх. Сигурно е заради проклетите сцени в залата, помисли си тя. Те опъваха нервите й.
Не, нямаше никакви причини да се тревожи. Той сигурно играеше една от обичайните си игрички.
— Знам, че си тук, мой красиви жребецо. — Сали се изсмя с добре изиграна плахост. — Както виждаш, получих известието и съм тук. Липсваше ми.
Никой не излезе от сянката.
— Да не би да си ме повикал тук, за да разиграем някои от сцените, които виждам наоколо? — Сали се изкиска, както той обичаше. После скръсти ръце зад гърба си и продължи напред покрай фигурите. — Много лошо от твоя страна, жребецо мой. Нали знаеш, че винаги те слушам?
Никой не отговори.
Сали спря пред слабо осветената сцена с жена, коленичила пред мъж, чиито гениталии правеха чест на фантазията на художника, и се направи, че оглежда сериозно и замислено гордо щръкналия член.
— Ако питаш мен — заговори отново тя, — твоят е по-голям от този. — Това, естествено, беше лъжа, но в нейната професия беше важно да лъже клиентите. — Възможно е да съм забравила точните му размери и ще се радвам да го измеря отново. Наистина не мога да си представя по-прекрасен начин да прекараме тази вечер. Какво ще кажеш, мой прекрасни жребецо?
Отново никой не й отговори.
Пулсът й се ускори да непоносимост. Никога не беше изпитвала такъв страх. Дланите й бяха влажни. Задъхваше се все по-силно.
Достатъчно. Не можеше повече да се бори със стария страх от улицата. Тук нещо не беше наред.
Инстинктът й се обади с нова сила и тя престана да се бори с желанието да избяга. Вече й беше все едно дали бившият й покровител желае да възобновят връзката си или не. Трябваше по-скоро да се махне от това зловещо помещение.
Завъртя се и побягна по пътеката. В мрака вратата в другия край на галерията не се виждаше, но тя знаеше, че е там.
Внезапно нещо се раздвижи в дълбоката сянка отдясно. Първата й безумна мисъл беше, че една от восъчните фигури е оживяла. После съзря под бледата светлина на фенера парче тежко желязо. Писъкът заседна в гърлото й. Веднага разбра, че няма да стигне до вратата. Извърна се надясно и вдигна ръце в напразен опит да отрази удара. Отстъпи назад и кракът й се удари в дървената кофа, оставена на пода. Загуби равновесие и падна. Кофата се обърна и по пода потече мръсна вода.
Убиецът направи крачка към нея, вдигнал тежкото желязо за смъртоносен удар.
В мига, преди да загуби съзнание, Сали проумя защо восъчната проститутка от първата сцена в залата й се беше сторила позната, фигурата имаше лицето на Алис.
17
В „Грифон“ беше топло и сухо, но това беше всичко, което би могло да се причисли към предимствата на задимената таверна. Въпреки това Тобиас беше убеден, че във влажна, мъглива нощ като тази те не са за пренебрегване.
Огънят в огромната камина пламтеше буйно и огряваше помещението със злобно трепкащата си светлина. Слугините бяха едри, пълни, весели — всички до една. Смайлинг Джек, собственикът на кръчмата, ги харесваше такива.
Специално за вечерта Тобиас се бе преоблякъл. Носеше вехт панталон, с каквито ходеха работниците по доковете, лошо ушит сюртук, безформен каскет и груби ботуши. Затова, докато се промъкваше между масите, никой не му обърна внимание. Гостите на „Грифон“ бяха от най-нисшите слоеве на обществото. Тобиас намираше, че куцането, което иначе го нервираше, днес подхожда на облеклото му. Повечето мъже по масите имаха едно или друго нараняване. Куцане като неговото беше ежедневие. Също както грозни белези по лицето и липсващи пръсти, превръзки на очите и дървени крака. В залата имаше от всички видове.
Слугиня с пищни гърди му препречи пътя и го дари с окуражителна усмивка.
— Здрасти, красиви господине, какво ще желаете тази вечер?
— Имам работа със Смайлинг Джек — отговори тихо Тобиас.
Беше си създал навика да не общува с обслужващия персонал и гостите на „Грифон“. Грубият акцент на доковете, който използваше при посещенията си, издържаше само кратки разговори. Не беше сигурен дали ще успее да проведе по-дълъг и обстоен разговор.
— Джак е в стаята си отзад. — Слугинята посочи към края на коридора и му намигна. — По-добре почукайте, преди да влезете.
Тя изчезна сред тълпата, вдигнала високо празната табла.
Тобиас мина между масите и пейките и тръгна по мрачния коридор, водещ към помещението, наречено от Смайлинг Джек „кабинет“. Спря пред дебелата врата и се вслуша напрегнато. Щом чу приглушен женски смях, почука силно.
— Изчезвай, който и да си. — Гласът на Джек изгърмя като товар въглища. — Имам важна работа.
Тобиас сложи ръка на бравата и натисна. Вратата се отвори навътре. Той направи крачка напред и се огледа.
Смайлинг Джек, грамадният собственик на „Грифон“, се бе настанил зад издрасканото си писалище. Бе заровил лице в едрите, голи гърди на жената, която седеше в скута му. Полите й бяха вдигнати до талията и разкриваха пищен бял задник.
— Получих съобщението ти — изрече спокойно Тобиас.
— О, ти ли си, Тобиас? — Джек вдигна глава, примигна и се засмя. — Малко си подранил май.
