— Не.
Джек изръмжа нещо и цапна жената по дупето.
— Изчезвай, миличка. Приятелчето ми бърза. Не виждаш ли, че тази вечер няма никакво търпение?
Жената се изкиска развеселено.
— О, я стига, Джек. — Тя размърда задните си части и обясни: — Аз ще си седя тук и ще продължим онова, което започнахме, а вие двамата ще си обсъждате деловите въпроси.
— Боя се, че няма да стане, сладурче. — Джек въздъхна със съжаление и я вдигна внимателно от скута си. — Отклоняваш вниманието ми, нали разбираш. Не мога да се концентрирам върху работата си, докато ти си тук.
Жената се засмя гърлено, стана и разтърси полата си. После намигна на Тобиас. Явно не бързаше да напусне помещението. Хълбоците й се поклащаха изкусително, докато напускаше стаята, и двамата мъже я изпратиха с погледи. Вратата се затвори зад нея и смехът й постепенно заглъхна по коридора.
— Нова келнерка. — Джек затвори панталона си. — Смятам, че ще е много добра.
— Явно има весел характер. — Тобиас изостави акцента на доковете. Двамата с Джек се познаваха достатъчно добре.
Тобиас знаеше например историята на гротескния белег, който бе донесъл на собственика името Смайлинг Джек. Раната от нож, нанесена му от една бедна шивачка, трябваше да бъде зашита с няколко шева. Дълбока и опасна, тя започваше от ъгъла на устата и стигаше до ухото. След като зарасна, Джек заприлича на ухилен череп.
— Точно така, приятелю. — Джек стана от стола, разкърши масивното си тяло и даде знак на Тобиас да седне на един от тапицираните с кожа столове пред камината. — Заповядай, разположи се удобно. Нощта е ужасна. Ще ти почерпя с моето хубаво бренди, за да прогони студа от тялото ти.
Тобиас посегна към най-близкия стол, обърна го и го възседна. Скръсти ръце върху облегалката и се опита да пренебрегне болката в крака.
— С удоволствие ще пийна малко бренди — каза той. — Какви новини имаш за мен?
— Няколко. Със сигурност ще те заинтересуват. Нали ме помоли да проуча жените на Невил. — Джек наля щедри порции бренди в две чаши. — Е, поогледах се и открих няколко интересни нещица.
— Слушам те.
Джек подаде едната чаша на Тобиас и се върна на стола зад писалището си.
— Ти ми каза, че обикновено Невил си взема жени от бордеите, вместо да ги търси сред модните куртизанки. Оказа се прав.
— Какво научи за тях?
— Не ми е съвсем ясно защо се задоволява с евтини уличници, но едно мога да ти кажа. Когато жени от бордеите се хвърлят в реката, властите не ги е грижа. — Джак се намръщи и белегът му се разкриви ужасяващо. — Някои хора даже казват: добре, че се е удавила. Една проститутка по-малко.
Тобиас отпи глътка бренди.
— Да не би да намекваш, че не само една, а няколко любовници на Невил са се хвърлили в реката?
— Нямам представа колко жени са се удавили, след като ги е захвърлил, но за две съм сигурен. Първата жена с разбито сърце се казваше Лизи Пратер и се е удавила преди година и половина. Името на втората беше Алис и преди няколко месеца я извадиха от реката. Според слуховете има още три, които са сложили край на живота си по същия начин.
Тобиас отпи отново от бавно стоплящото се бренди в ръцете му.
— Трудно ми е да повярвам, че цели пет жени са били толкова съкрушени от раздялата с Невил, че са посегнали на живота си.
— Прав си. — Джек се облегна назад и столът му изскърца тревожно. Той пренебрегна предупреждението и скръсти ръце върху огромния си корем. — Виж, такива неща се случват, макар и не често. Винаги се намира някое глупаво момиче да повярва, че богатият покровител е истинската му любов. Нормално е, когато връзката приключи, да полудее от мъка. Но повечето жени знаят с какво се захващат, като се съберат с мъж в позицията на Невил. Обслужват го и се стараят да измъкнат колкото може повече от него, а като им каже, че вече трябва да си плащат наема сами, започват да си търсят друг покровител.
— Знам. Това е сделка, изгодна и за двете страни.
— Точно така. — Джек отпи голяма глътка бренди, остави чашата и изтри устата си. — А сега слушай внимателно, защото идва най-интересната част от историята.
— Какво искаш да кажеш?
— Сали, последната любовница на Невил, също е изчезнала. От вчера следобед никой не я е виждал.
Тобиас не се помръдна.
— И тя ли е в реката?
— Още е рано да се каже. Не съм чул да са извадили труп от Темза, но обикновено минават по няколко дни. Всичко, което мога да кажа, е, че Сали е изчезнала. А щом моите информатори не са могли да я намерят, значи наистина я няма.
— Проклятие… — Тобиас разтърка крака си.
Смайлинг Джек го остави да помисли над новината, преди да продължи.
— Има и още нещо, което сигурно искаш да знаеш.
— За Сали ли?
— Не. — Джек понижи глас, макар че бяха сами в стаята. — Става въпрос за Блу Чеймбър. Пак започнаха да се носят слухове.
Тобиас присви очи.
— Нали ти казах, че Блу Чеймбър приключи! Азур и Карлайл са мъртви. Третият успя да се скрие, но аз ще го намеря. Няма да се спра пред нищо.
— Онова, което казваш, сигурно е вярно. Но ако се съди по слуховете, които се носят по улиците, в момента се води малка частна война.
— И кой воюва?
Джек вдигна рамене.
— Това не мога да кажа, но чух, че който спечели, ще поеме контрола над остатъците от Блу Чеймбър. Разправят, че планирал отново да изгради империята, рухнала след смъртта на Азур.
Тобиас се загледа в огъня. Трябваше много внимателно да обмисли изненадващата новина.
— Задължен съм ти за тази информация — каза най-после.
— Ами да. — Смайлинг Джек се засмя доволно. — Длъжник си ми. Но няма за какво да се притеснявам. Ти винаги си плащаш сметките.
Докато беше седял в „Грифон“, мъглата се беше сгъстила. Тобиас спря на улицата и се огледа. Светлините от кръчмата не стигаха далеч. Осветяваха мъглата и изглеждаха странно ярки, но не разкриваха почти нищо.
След минута размисъл той прекоси улицата, устоявайки на порива да вдигне яката на прастарото си палто и да закрие ушите си. Дебелата вълна щеше да прогони студа, но и щеше да закрие гледката настрани и да приглуши шумовете на нощта. В тази част на Лондон човек имаше нужда от всичките си сетива.
Тобиас забърза през мъглата и скоро потъна в мрака. Улицата изглеждаше пуста. В нощ като тази това не беше изненадващо.
Когато най-сетне остави зад гърба си неестествените светлини от „Грифон“, той тръгна по слабата светла ивица, която прорязваше мрака. Предположи, че тя идва от фенера на спряла карета, и се запъти натам, като се стараеше да върви по средата на улицата, колкото може по-далече от неосветените странични улички и тъмните входове на къщите.
Въпреки всички предпазни мерки единственото предупреждение беше тихият, плъзгащ се шум от стъпките на мъж, който тръгна след него. Уличен крадец.
Тобиас се пребори с напора да се обърне и да застане срещу нападателя. Знаеше, че това няма да му помогне. Лондонските улични разбойници ходеха винаги по двама.
