Затова се стрелна настрана и потърси защита в най-близката стена в гърба си. Остра болка прониза левия му крак, но внезапната промяна на посоката изпълни целта си. Мъжът зад него загуби следата.
— По дяволите, изгубих го.
— Запали фенера. Побързай, човече. Хайде, давай, иначе никога няма да го намерим в тази проклета мъгла.
Това е отговор на въпроса ми, каза си Тобиас. Наистина го гонеха двама улични разбойници. Гневните гласове издаваха къде са застанали.
Той извади пистолета от джоба си и зачака.
Първият мъж изруга ядно и се захвана с фенера. Когато блесна светлина, Тобиас видя целта и натисна спусъка. Трясъкът на пистолета отекна по цялата улица, фенерът се счупи.
Разбойникът изкрещя и изпусна фенера. Маслото се разля по паважа и избухна в ярки пламъци.
— Проклятие, онзи има пистолет — изохка вторият разбойник.
— Да, обаче си изстреля барута, нали? Вече няма полза от оръжието.
— Някои хора носят по два пистолета.
— Не и когато не очакват проблеми. — Мъжът се очерта на фона на трепкащата светлина, която хвърляше запаленото масло. Ухили се като същински дявол и надигна глас: — Ей ти, там в мъглата! Дошли сме да ти предадем важно послание.
— Няма да ти отнемем много време — присъедини се към него другарят му. — Искаме само да сме сигурни, че разбираш колко сериозно е посланието.
— Къде е той? Нищо не виждам, по дяволите!
— Млъкни и се ослушай, жалки глупако!
Каретата в другия край на улицата се раздвижи. Тракането на колелата и тропотът на копита по влажните камъни отекнаха в нощта. Тобиас се възползва от шума, свали кърпеното си палто и го окачи на желязната решетка наблизо.
— Проклятие, онзи гаден нощен пазач върви право в нашата посока! — извика един от разбойниците.
„Само не колата на нощния пазач“, помисли си Тобиас и излезе напред, за да не я пропусне. „Моля, само не колата на нощния пазач. Всяко друго превозно средство, само това не.“
Люлеещият се фенер почти се изравни с него. Мъжът на капрата крещеше и пляскаше с юздите по гърбовете на конете, за да ги подкани да бързат. Тобиас посегна и се хвана за каретата.
Ужасната миризма от вътрешността го улучи като удар. Нощният пазач си беше свършил работата: беше събрал боклука от домакинствата и магазините в квартала и беше изпразнил частните клозети. Тобиас се опита да задържи дъха си, докато се изтегли на капрата.
— Не можа ли да намериш друга кола? — попита укорно той, когато най-сетне се отпусна на седалката до кочияша.
— Съжалявам. — Антъни плесна отново по гърбовете на конете. — Когато съобщението ти стигна до мен, беше вече доста късно. Не намерих нито една свободна карета. В нощ като тази всички са заети.
— Ето го — изкрещя зад тях един от разбойниците. — Ей там, пред парапета. Виждам палтото му.
— Бях принуден да вървя пеша. — Антъни повиши глас, за да надвика тропота на конете. — Срещнах нощния пазач и му предложих малко пари, за да използвам колата му. Обещах да му я върна след час.
— Сега те хванахме — изкрещя другият разбойник. По паважа отекнаха стъпки.
— Какво е това, по дяволите? Няма го! Сигурно се е качил на колата на нощния пазач. Проклятие!
В нощта отекна изстрел и Тобиас подскочи стреснато.
— Не се притеснявай — успокои го Антъни. — Сигурен съм, че скоро ще си намериш ново палто, което да прилича досущ на старото.
В мъглата отекна втори изстрел. Конете на нощния пазач се подплашиха. Това не беше част от нормалната им работа. Наострили уши, двете стари кранти препуснаха в нощта.
— Изчезна, казвам ти! Толкова труд, а сега няма да ни платят. Трябва да го хванем!
След като гласът на разбойника заглъхна, Тобиас каза:
— Планът ми беше прост и разумен. Всичко, което се искаше от теб, беше да намериш карета и да ме чакаш на улицата пред „Грифон“, в случай, че възникнат проблеми и стане наложително да изчезна бързо.
— Необходима предпазна мярка, като се има предвид в какъв квартал сме попаднали. — Антъни плющеше с юздите и въодушевено играеше ролята на кочияш. — Само си помисли какво можеше да се случи, ако не ми беше изпратил съобщение да те чакам пред кръчмата.
— Знаеш ли, дори за миг не си помислих, че ще използваш колата на нощния пазач. А може би трябваше…
— Умният мъж работи със средствата, които са му подръка. Ти си ме научил да действам така — отговори ухилено Антъни. — Казах ти, всички наемни карета бяха заети. Обстоятелствата ме принудиха да прибягна до това средство. Проявих инициативност.
— Инициативност ли?
— Точно така. Къде отиваме сега?
— Първо ще върнем това прекрасно превозно средство на законния му собственик и ще му платим за услугата. След това ще се приберем вкъщи.
— Още не е много късно. Не искаш ли да отидеш в клуба си?
— Портиерът няма да ме пусне. Ако още не си забелязал, и двамата имаме спешна нужда от баня.
— Мисля, че си прав.
След час Тобиас излезе от ваната, изсуши се пред огъня и облече халата си. Слезе долу и намери окъпания Антъни да облича чист панталон и риза, които бе взел от старата си стая.
— Е? — Антъни се настани в най-удобното кресло и протегна крака към огъня. Дори не се обърна да види как изглежда Тобиас. — Разкажи ми всичко. Как мислиш, дали онези двамата са обикновени улични разбойници?
— Не. Казаха, че им плащат, за да ми предадат някакво послание.
Тобиас застана пред огъня с ръце в джобовете на халата.
— Предупреждение ли?
— Очевидно.
Антъни леко извъртя глава към него.
— От човек, който не желае да продължиш разследванията си?
— Нямах време да ги разпитам по-подробно. Възможно е посланието да идва от човек, който желае да спра разследванията си. Но има и друг заподозрян.
Антъни му хвърли знаещ поглед.
— Помфри?
— Не приех сериозно предупреждението на Крекбърн, но е възможно да е бил прав, като ми каза, че Помфри ще пожелае да си отмъсти за случилото се в театъра.
Антъни помисли малко и кимна.
— В това има смисъл. Помфри не е от хората, които уреждат споровете по цивилизован начин. — Направи кратка пауза и попита: — Ще разкажеш ли на мисис Лейк какво се случи тази вечер?
— По дяволите, какво си мислиш за мен? Да не смяташ, че съм луд? Естествено, че няма да й разкажа нищо за днешните си приключения.
Антъни кимна.
— Знаех си, че ще реагираш така. За теб е нормално да я оставиш в неведение, защото не искаш да се разтревожи за сигурността ти.
— Това няма нищо общо — изфуча Тобиас. — Няма да й разкажа за срещата с двамата улични разбойници, защото съм сигурен, че тя ще се възползва от случая, за да ми изнесе цяла лекция.
Антъни изобщо не си направи труда да скрие смеха си.
— Сигурно няма да се различава много от лекцията, която ти й прочете, когато ти призна, че се е преоблякла като чистачка и е отишла в музея на Хугет, за да се забърка в неприятности.
— Правилно. Ще бъде ужасно, ако трябва да изслушам същата канонада от ругатни.
