безлюдно. Единственият жив човек беше стара жена, увита в наметка, с пълна кошница цветя. Тя мина покрай Лавиния и Тобиас, без да ги погледне. Вниманието й беше приковано в разговора, който водеше с невидим спътник.
— Розите са прекалено червени — обясни ядосано тя. — Казвам ти, розите са кървавочервени, за бога! Червени като кръв, червени като кръв. Толкова червени рози не се продават. Цветът им изнервя хората. Никога няма да ги продам, не разбираш ли…
Бедната жена е луда, помисли си съчувствено Лавиния. По улиците на Лондон бродеха много като нея.
— Кандидатка за лудницата — прошепна Тобиас, когато жената се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе.
— Може би. Но не ми се вярва да убива невинни момичета, както прави твоят клиент.
— Отличен аргумент. Питам се какво мислиш за душевното състояние на Невил.
— Според мен той все още съумява да крие лудостта си, за разлика от тази нещастна старица.
Тобиас стисна зъби.
— Трябва да ти кажа, че Невил винаги е изглеждал спокоен, разсъдлив човек.
— Това го прави още по-опасен, не намираш ли?
— Може би. Не знам защо и двамата говорим за него, сякаш сме сигурни, че е убил нещастните жени — промърмори Тобиас. — Факт е, че още нищо не знаем.
— Прав си. Не бива да правим прибързани заключения. — Лавиния се взираше във вратите на къщите. — Най-добрите информатори са икономките и прислужничките. Надявам се, че имаш достатъчно дребни монети.
— Защо винаги аз давам парите, когато разпитваме хора от простолюдието?
Лавиния се запъти с бързи крачки към близкия кухненски вход.
— Защото клиентът ти поема всички разходи.
— Става все по-вероятно клиентът ми да е коварен убиец. Ако е така, не мога да очаквам никакви пари от него. Ще се наложи да сложиш тези разходи в сметката на твоята клиентка.
— Престани да се оплакваш, Тобиас — помоли Лавиния. — Разсейваш ме.
Той остана на тротоара и я проследи с поглед.
— Още нещо, преди да почукаш. Не им давай да разберат, че си готова да платиш за сведенията. Плащай само когато чувството ти казва, че си научила нещо полезно. Иначе няма да ни останат монети, докато стигнем до края на улицата.
— Ако си спомняш, аз имам известен опит в пазаренето — усмихна се тя и почука на кухненската врата.
Слугинята, която им отвори, беше готова да им разкаже клюките за жената отсреща. Сподели, че въпросната дама всяка нощ посрещала някакъв джентълмен, но през последните два дни не се била мяркала по улицата.
В следващата и в по-следващата къща им дадоха същата информация.
— Безнадеждно е — заяви Лавиния след четиридесет минути. Бяха стигнали до края на улицата. — Никой не е виждал Сали. Въпреки това съм убедена, че тя се е върнала да превърже раните си и да си събере багажа.
— Според мен е по-вероятно в къщата да е бил друг човек. — Тобиас улови ръката й и я поведе обратно към малката къща на Сали. — Защо не предположим, че Невил е събрал нещата й и ги е отнесъл, за да изглежда, сякаш е заминала?
— Глупости. Ако искаше хората да мислят, че е заминала на село, щеше да прибере и хранителните продукти от кухнята. Когато напуска къщата за дълго време, жената не оставя месо и зеленчуци, които се развалят бързо.
— Невил е богат човек. Винаги е имал слуги и готвачи, които се грижат за домакинството му. Не ми се вярва през последните двадесет години да е влизал в кухня.
Лавиния се замисли над аргумента му.
— Може би си прав. Но аз все още вярвам, че не друг, а Сали се е върнала в къщата си.
Той стисна ръката й и попита тихо:
— Сигурна ли си, че не държиш на тази версия само защото не искаш да повярваш, че Сали е мъртва?
— Естествено.
— Ти изобщо не я познаваш — обясни Тобиас. — Тя е проститутка, печелила прехраната си в бордей, преди да привлече вниманието на Невил.
— Какво общо има това?
Тобиас поклати глава.
— Съвсем нищо, Лавиния — отговори меко той. — Съвсем нищо.
Лавиния се взираше с отсъстващ вид в лудата продавачка на цветя. Жената беше спряла пред малката къща на Сали и продължаваше да разговаря с невидимия си спътник. Изглеждаше превъзбудена.
— Колко пъти ти казвам, че не мога да продавам толкова червени рози. Никой не продава кървавочервени рози. Никой не ги иска, не разбираш ли…
Лавиния спря рязко и принуди Тобиас също да спре.
— Продавачката на цветя — пошепна тя.
Тобиас хвърли поглед към старата жена.
— Какво за нея?
— Никой не иска кървавочервени рози…
— Погледни наметката й — настоя Лавиния. — Не намираш ли, че е прекалено изискана за тази беднячка?
Тобиас вдигна рамене.
— Някой се е съжалил над нея и й е подарил старата си наметка.
— Почакай тук. — Лавиния освободи ръката си от неговата. — Ще поговоря с нея.
— Нищо няма да узнаеш — възрази Тобиас. — Тя е луда.
Лавиния пренебрегна възражението му. Приближи до цветопродавачката бавно, за да не я уплаши, и поздрави любезно:
— Добър ден.
Старицата подскочи стреснато и я зяпна. Очевидно не й беше приятно да прекъсват разговора с човека от въображението й.
— Днес имам за продан само кървавочервени рози — обяви мрачно тя. — Никой не иска кървавочервени рози.
— Продавали ли сте рози на жената, която живееше в тази къща? — попита предпазливо Лавиния.
— Никой не иска кървавочервени рози.
— Как се говори с луда жена? — запита се Лавиния. От друга страна обаче — макар че очевидно не беше наред с главата, старицата не бе изпратена в лудница. Това означаваше, че е в състояние да печели прехраната си с продажба на цветя. Означаваше още, че притежава някакви остатъци от разум.
Лавиния раздрънка монетите в шепата си.
— Искам да купя вашите кървавочервени рози.
— Не. — Жената се вкопчи страхливо в кошницата. — Никой не ги иска.
— Аз ги искам. — Лавиния й подаде няколко монети.
— Никой не купува кървавочервени рози. — Очите на жената светнаха тревожно. — Знам какво искате.
— Знаете ли?
— Искате новата ми наметка, да. Не ви интересуват червените рози. Никой не купува кървавочервени рози. Искате кървавата ми наметка.
— Харесва ми. Нова и много хубава.
— И почти няма кръв. — Цветопродавачката се ухили гордо с беззъбата си уста. — Само малко на качулката.
Мили боже — помисли си Лавиния. — Сега не бива да я притеснявам. Нито да я обърквам с много
