мъжкото лице.
— А какво ще кажете за мъжете? Можете ли да определите дали са на живи или на мъртви лица?
Мисис Воун вдигна вежди.
— Нима още не сте забелязали, че чертите на всички мъжки фигури са взети от едно и също лице?
— Не. — Тобиас продължи да оглежда скулптурата пред себе си с нарастващ интерес. — Не бях забелязал.
Лавиния се взираше уплашено в разкривеното мъжко лице пред себе си — без съмнение, лице на насилник.
— Божичко, мисля, че сте права, мисис Воун!
— Не ми се вярва, че мъжете, които посещават тази галерия, си губят времето да оглеждат лицата на мъжете — усмихна се леко мисис Воун. — Без съмнение вниманието им е заето с други неща.
— Обаче лицата на жените са съвсем ясни. — Лавиния се запъти към следващата сцена. — Те се различават едно от друго. Това са пет различни жени.
— Права сте — кимна мисис Воун. — Съгласна съм с вас.
Лавиния хвърли поглед към Тобиас и той вдигна вежди.
— Отговорът е не. Не познавам нито една от тях.
Лавиния се изчерви и се покашля.
— А какво ще кажете за лицето на мъжа?
Тобиас отново поклати глава.
— Не го познавам. — Завъртя се рязко и махна на Хугет. — Кой ви продаде тези восъчни фигури?
Собственикът на музея се разтрепери. Очите му се разшириха. Направи няколко крачки назад, докато опря гръб на вратата.
— Никой не ми ги е продал — отговори той. В гласа му имаше и обида, и ужас. — Кълна ви се.
— Все пак сте ги получили от някого. — Тобиас се запъти към него, без да бърза. — Освен ако не сте ги направили самият вие.
— Не. — Хугет преглътна, опитвайки се отчаяно да запази самообладание. — Аз не съм художник. Със сигурност не съм моделирал тези сцени.
— Ще ни кажете ли името на художника, който ги е изработил?
— Не знам, сър. Това е истината — изхленчи Хугет.
Тобиас направи още една крачка към него.
— А как се сдобихте с тях?
— Имам уговорка — започна да разказва Хугет. — Когато направят нова сцена, ми пращат съобщение и ми дават адрес, от който отивам да я взема.
— Какъв адрес?
— Всеки път е различен — обясни Хугет. — Най-често трябва да отида в магазин в близост до реката. Но никога в един и същ.
— И как плащате? — поинтересува се Тобиас.
— Това се опитвах да ви кажа през цялото време, сър. — Хугет отново закърши ръце. — Нищо не плащам. Уговорката е да ги получавам безплатно, а условието е да ги излагам публично.
Тобиас посочи сбирката от фигури.
— Коя фигура получихте последно?
— Ей тази. — Хугет посочи с треперещ пръст най-близката сцена. — Преди четири месеца ми пратиха вест, че е готова, и отидох да я взема.
Лавиния погледна жената, застинала в тъмен, екстатичен ужас, и по гърба й пробягаха тръпки.
— Значи оттогава нямате нови вести от художника? — попита Тобиас.
— Не — увери го Хугет. — Никакви.
Тобиас го изгледа заплашително.
— Ако получите ново съобщение, ще ме уведомите веднага. Разбрахте ли ме?
— Да, да — изграчи Хугет. — Веднага.
— Предупреждавам ви. Става въпрос за убийство.
— Не искам да се замесвам в убийство — пошепна съкрушено Хугет. — Аз съм най-обикновен човек, който се опитва да оцелява.
Лавиния и мисис Воун се спогледаха.
— Казахте ми, че художник с такива способности не може да не желае работите му да станат достояние на публиката.
Мисис Воун кимна.
— Това е естествено. Очевидно е също, че този художник не е принуден да си изкарва хляба с работа.
— Следователно търсим лице с добри финансови възможности — обобщи Тобиас.
— И аз бих се изразила така. — Мисис Воун се взираше замислено пред себе си. — Само човек, който има и други източници на доходи, може да си позволи да произвежда толкова големи и толкова умело моделирани сцени, без да ги продава.
— Бих искала да ви задам още един въпрос, ако позволите — помоли Лавиния.
— Естествено, мила моя. — Мисис Воун засия. — С удоволствие ще ви отговоря, ако мога. Днес вие ми показахте много интересни неща и се чувствам задължена.
— Смятате ли, че художникът, създал тези фигури, е същият, изработил смъртната заплаха, която ви показах онзи ден?
Мисис Воун впи поглед в измъчената фигура наблизо. На лицето й падна сянка.
— О, да — пошепна тя. — Да, той е. Според мен е напълно възможно двете сцени да са създадени и един и същи човек.
Тобиас се облегна на един от каменните стълбове, които държаха покрива на красиво изработената готическа руина, и се загледа в занемарената градина навън.
Руината беше построена преди няколко години. Без съмнение, архитектът е имал намерението да създаде красиво допълнение към тази отдалечена част на големия парк. Място на спокойствие и мирно вглъбяване в успокояващата тишина на природата.
За съжаление точно тази част на парка не беше популярна сред широката публика. В резултат на това руината, заобикалящият я жив плет и градините пустееха. Растенията се развиваха свободно и избуяваха. С времето се бе създала естествена преграда, която защитаваше руината от погледите на всички, озовали се случайно в тази изолирана част на парка.
Тобиас беше намерил руината преди доста време и сега идваше тук, за да размисли на спокойствие, без нищо да отклонява вниманието му. Това беше неговото лично местенце за уединение. Днес за първи път беше довел със себе си друг човек.
От известно време беше престанало да вали, но от дърветата още капеше. Наемната карета, която бяха успели да хванат след излизането от музея на Хугет, чакаше на алеята в по-оживената част на парка.
Или поне се надяваше, че ги чака. Мисълта да стигне до къщата на Лавиния пеша изобщо не му харесваше. Кракът пак го болеше.
— Убедихме се, че последните събития имат връзка помежду си — заговори делово той. — Смъртните случаи и изчезването на любовниците на Невил, восъчните фигури и слуховете около войната за наследството на Блу Чеймбър. Непременно трябва да открием връзката.
— Напълно съм съгласна с теб. — Лавиния стоеше срещу него, скръстила ръце под гърдите. — Според мен свързващите звена са очевидни.
— Нашите клиенти.
— От самото начало са ни лъгали.
Тобиас кимна.
— Права си.
— Опитват се да ни използват за своите тайни цели.
— Очевидно.
Лавиния го погледна втренчено.
