— Смятам, че ти обещах достатъчно. Сега искам да те целуна.
Очите й светнаха, но Тобиас не беше сигурен дали от гняв или от страст. Можеше само да се надява, че е последното.
— Имам намерение да водя сериозен разговор — възрази тя.
— Не искаш ли да ме целунеш?
— Не става въпрос за желанията ми. Искам да говорим за това, че рискуваш живота си.
Тобиас плъзна палец по брадичката й. Меката, гладка кожа го възхищаваше.
— Целуни ме, Лавиния.
Тя сложи ръце на раменете му и заби нокти в жакета. Не можеше да се разбере дали иска да го отблъсне или да го притисне до себе си.
— Обещай ми, че ще си разумен. — Гласът й беше само шепот до ухото му.
— Не, Лавиния. — Тобиас я целуна леко по челото, после по носа. — Не искай това от мен. Не е в природата ми и не мога да дам такова обещание.
— Глупости. Разбира се, че можеш.
— Не. — Тобиас поклати глава. — Откакто те видях за пръв път на улицата в Рим, забравих здравия си разум.
— Тобиас. — Дъхът й спря. — Това е безумие. Та ние с теб дори не се харесваме особено.
— Говори само за себе си, мадам. Аз вече знам, че много те харесвам, въпреки че всеки път ме вбесяваш ужасно.
— Харесваш ме? — Очите й се разшириха. — Ти ме харесваш?
По тялото му премина тръпка. Ако го чуе какво говори, Антъни със сигурност щеше да му прочете някоя от лекциите си.
— При тези обстоятелства харесване може би не е правилната дума.
— Обикновено я използваме, когато описваме чувствата към добър приятел, към милата леля или… към малко куче.
— Тогава думата със сигурност е погрешна — кимна сериозно той. — Моите чувства към теб нямат нищо общо с чувствата към приятел, леля или куче.
— Тобиас…
Той помилва възхитителното място на тила й, където няколко дръзки кичурчета се бяха освободили от фуркетите.
— Искам те, Лавиния. Не си спомням някога да съм желал жена с такава сила. В тялото ми пулсира болка и не съм в състояние да я прогоня.
— Прекрасно, значи ти причинявам стомашни болки. — Лавиния затвори очи и тялото й се разтърси от силни тръпки. — Винаги съм си мечтала да въздействам на мъжа по този начин. Много е… възбуждащо.
— Антъни каза, че не умея да разговарям с жените. Затова те моля да опростиш нещата, като престанеш да се обясняваш и ме целунеш.
— Ти си невъзможна личност, Тобиас Марч.
— Тогава си подхождаме отлично. Защото ти си най-невъзможната жена, която съм срещал през целия си живот. Ще ме целунеш ли най-после?
Нещо проблесна в очите й. Може би гняв, или фрустрация… или страст. Лавиния плъзна ръце по раменете му и обхвана тила му. После се надигна на пръсти и впи устни в неговите.
Тобиас отвори уста, за да я вкуси, и потърси страстта, която беше усетил през нощта в каретата. Лавиния потрепери и се притисна до него. Желанието й затопли кръвта му.
— Тобиас… — Тя зарови пръсти в косата му и го зацелува с нарастваща страст.
— У теб има нещо, което ми вдъхва чувството, че съм погълнал силен наркотик — пошепна той. — Боя се, че ще стана зависим.
— О, Тобиас…
Лавиния притисна устни към шията му и повтори задавено името му.
Тобиас я прегърна, попипа ребрата й, изпъкнали точно под гърдите, после стегна хватката си и я вдигна. Лавиния изстена дрезгаво и засили желанието му до непоносимост.
Той я вдигна на ръце и се запъти към писалището й. Тя сложи ръце на раменете му и обсипа лицето му с влажни, горещи целувки.
Когато стигна до целта, той я свали предпазливо и я сложи да седне на ръба на писалището. С едната ръка я задържа, с другата отвори панталона си. Когато освободи члена си, Лавиния протегна ръка и го обхвана с топлите си пръсти.
Тобиас затвори очи и здраво стисна зъби, за да обуздае желанието си. Когато се овладя, отвори очи и се вгледа в зачервеното й от възбуда лице.
Отвори краката й и сложи ръка върху меката гола кожа над чорапите. Коленичи пред нея и зацелува вътрешната страна на бедрата. Предпазливо продължи нагоре и скоро стигна съвсем близо до целта.
— Тобиас? — Лавиния зарови пръсти в косата му. — Какво правиш? Не, не бива да ме целуваш на това място. За бога, Тобиас, не бива да ме…
Той пренебрегна задавения й протест. Когато докосна с език чувствителната пъпка, тихите й възражения заглъхнаха и преминаха в задъхано пъшкане.
Той мушна пръст във влажните гънки и задълбочи целувката. Лавиния мълчеше, сякаш вече нямаше сили да говори. Тобиас зарадвано усети как напрежението в тялото й се разтовари в серия от силни тръпки.
Когато върхът на възбудата отмина, той стана и я прегърна нежно. Лавиния въздъхна и се сгуши в него.
— В Италия ли научи това? — прошепна тя в свивката на шията му. — Казват, че няма нищо по-добро от дълго пътешествие, за да попълниш възпитанието си.
Тобиас не счете за нужно да отговори. Така беше по-добре. Знаеше, че в това състояние не би могъл да води разумен разговор. Намести се между бедрата й и сложи ръка върху стегнатото й дупе. Тя свали ръце от раменете му и се усмихна с очакване. Очите й бяха хиляда мили дълбоки, изпълнени с топли, примамливи обещания. Не би могъл да отмести поглед, даже да впрегне цялата сила на волята си.
— Очи на хипнотизатор — пошепна той. — Наистина съм в транс.
Лавиния помилва устните му със своите, после сложи пръст в ъгълчето на устата му. Усмихна се и той потъна още по-дълбоко в нейната магия.
Ей сега щеше да проникне в топлото, очакващо го тяло…
Шумът от отварянето на входната врата и от приглушени стъпки в коридора го спря в момента, когато я притисна до себе си. Лавиния се вцепени в ръцете му.
— По дяволите — пошепна стреснато. — Тобиас…
— Проклятие. — Той опря чело в нейното. — Не ми казвай…
— Мисля, че Емелин се връща по-рано от очакваното. — В гласа й звънна паника и тя се опита да се отдръпне. — Трябва веднага да се оправим. Емелин ще влезе само след минута.
Магията изчезна като със замах на вълшебна пръчка. Тобиас отстъпи крачка назад и бързо затвори панталона си.
— Успокой се, Лавиния. Не вярвам момичето да забележи нещо.
— Трябва да проветрим стаята.
Лавиния скочи от писалището, изтърси полите си и хукна към прозореца. Отвори го широко и в малкото помещение нахлу студен, влажен въздух. Огънят засъска сърдито.
— Ако още не си забелязала, навън пак заваля — отбеляза развеселено Тобиас.
Лавиния се завъртя рязко и му хвърли зъл поглед.
— Този факт не ми убягна.
Тобиас се усмихна. В този миг в коридора прозвуча познат глас.
— Според мен разказът на мистър Хакомб за руините на Помпей беше доста безинтересен — рече Антъни.
— Напълно съм съгласна с теб. Много се съмнявам, че някога е виждал Помпей. Черпи сведенията си от Британския музей.
Лавиния замръзна на мястото си.
