— Нямах предвид децата. Познавам и бездетни семейства, които са щастливи. Мислех си за общите ви интереси. Вашите съвпадат ли?
Той се усмихна.
— Нашите интереси ли? За какво говориш, за Бога?
— Искам да кажа, и двамата ли искате едни и същи неща от живота? След двадесет години ти ще бъдеш ли доволен да я гледаш как премрежва очи и се кикоти, или ще искаш да имаш до себе си човек, с когото да разговаряш за смислени неща?
— Нямаш причини да обиждаш Ема — студено я прекъсна той.
— Не се опитвам да я обидя. Просто хич не ми се иска да си те представям как всичко ти е омръзнало до смърт. Тя може ли да говори за нещо по-съществено от цвета на слънчобрана или периферията на бонето си?
— Ако имам нужда от смислен разговор, ще отида при Уил, но това не означава, че искам да се оженя за него. Съпругите имат съвсем друго предназначение.
— Какво? Да осигурят запазването на фамилното име? И защо? Какво значение има дали изобщо ще има следващо поколение Девъро? Какво се иска от твоята съпруга? Да бъде красиво украшение и да седи в будоара, така ли?
— Изкарваш ме, че сякаш ще купувам мебели. Разбира се, че съпругата е нещо повече. Тя управлява домакинството и ежедневието на семейството, за да може съпругът да се грижи за сериозните дела.
— Глупости!
— Какво?
— Оттам, откъдето идвам, мъжът и жената са равни в семейството. В никакъв случай не бих се омъжила за някой, който не очаква нищо повече от мен, освен бебета и фалшиви превземки.
Майкъл се намръщи.
— Бих си позволил да забележа, че възгледите ти чудесно обясняват защо не си се омъжила досега.
— Не в това е причината. Имала съм доста приятели, които са ми предлагали да се оженим.
— Така ли? И защо тогава си останала стара мома? На колко години си? Предполагам на около двадесет и пет, нали? Много си претенциозна.
— Стара мома ли казваш? Глупости! Аз съм само на двадесет и шест години и това няма нищо общо с решението ми да не се омъжа досега. Просто още не съм намерила подходящ мъж.
— И как ще разбереш кой е той? Ти каза, че неотдавна си дошла в Джоакуин и едва ли познаваш добре семействата в града. Твърде далеч си и от родителите си, за да се възползваш от съветите им. Как тогава ще разбереш, че си срещнала мъжа, когото търсиш?
— Ще разбера, защото ще видя в очите му любов, а когато ме целуне, земята ще спре да се върти. Няма да свържа живота си с мъж, който не е влюбен в мен.
— Някога и аз разсъждавах като теб, но когато става въпрос да си избирам жена, това не е добра идея.
— Значи ти не обичаш Ема!
Джоди го погледна. Лицето му едва се виждаше на фона на падащия здрач и тя не успя да забележи изражението му.
— Разбира се, че я обичам. Ти за какъв ме мислиш?
— Не ти вярвам.
Майкъл дръпна юздите и конят спря.
— Не бива да говориш такива неща пред други хора. Нямаш никаква представа какво изпитвам към Ема.
— Нима? — близостта му силно я привличаше. Седалката на кабриолета беше тясна и бедрото й се бе притиснало до неговото. Ръцете им също се допираха. — Майкъл, не допускай тази грешка. Ще живееш дълго, много дълго, и аз не искам да си нещастен.
Той замълча и тя разбра, че прекалено се е разприказвала. Майкъл се обърна към нея и очите му я пронизаха. Прииска й се да си вземе думите обратно. Какво я засягаше неговият избор. Той имаше пълното право да се ожени, за която пожелае, и не беше редно, тя да преценява по собствените си стандарти дали бракът му ще бъде щастлив, или не. Тя идваше от друго време и от друг свят. Може би и Ема не искаше повече от това.
Майкъл бавно се наведе към нея и преди тя да разбере какво ще последва, топлите му и твърди устни се впиха в нейните и тя потъна в обятията му. Внезапно й се стори, че няма нищо по-естественото от това. Устните й се разтвориха под неговите, тя отвърна на целувката му и усети как тялото й се притисна в неговото. Искаше тази целувка да е вечна.
Когато Майкъл я пусна, тя притисна устни с върховете на пръстите си и го погледна. Каквото й да бе почувствал, то беше нещо повече от обикновена целувка.
— Не биваше да го правя — сподавено пророни той. Чертите на лицето му оставаха погълнати от мрака. — Имаш пълното право да ме мразиш. Сгоден съм за една жена, току-що съм бил с нея, а ето че сега целувам теб.
— Защо го направи? — прошепна тя. — Защо ме целуна?
Той не отговори цяла минута.
— Не зная. Внезапно усетих, че трябва да те целуна — гласът му се разтрепери, сякаш се страхуваше да направи това признание. — Прости ми, госпожице Джоди. Повече няма да се повтори.
— Няма за какво да се извиняваш. Аз отвърнах на целувката ти. И престани да ме наричаш „госпожице“. Това направо ме вбесява.
Не беше сигурна, но й се стори, че Майкъл се усмихна, преди да подкара коня към къщи.
Осма глава
Джоди седеше на стола и подражавайки на Камила, отпиваше от кафето с мляко. На няколко пъти беше опитала гъстото черно кафе, което Майкъл толкова много обичаше, но разбра, че никога няма да свикне с вкуса му. И без това да пие кафе с мляко, беше достатъчна жертва от нейна страна.
Камила бе седнала на дивана до Рийд, от двете й страни се бяха разположили по-големите им деца, а най-малкото, Мари Силест, седеше в скута на Майкъл. Подобно на децата, Рийд изучаваше Джоди и сякаш не знаеше как да я възприеме.
— Госпожице Джоди — обади се по-голямото момиче, — защо имате такава прическа?
— Престани, Матилда — намеси се майка й и хвърли поглед към Джоди.
— Няма нищо. Предпочитам да съм с къса коса, защото така е по-практично. Лесно я измивам, лесно изсъхва и лесно я поддържам. Освен това през лятото с къса коса не ми е така горещо.
Матилда се замисли за минута.
— Мамо, може ли и аз да отрежа косата си като госпожица Джоди?
Камила се усмихна на въпроса й.
— Не, мило.
— По-скоро аз мога да оставя моята да порасне като твоята — замаза положението Джоди.
Матилда беше едва на осем години и много държеше да не остава по-назад от големите. Арманд се усмихна на сестра си.
— Мати, с къса коса ще изглеждаш много смешна и ще приличаш на момче.
— Не е вярно — възрази Матилда и се изплези на по-малкия си брат.
Двегодишната Мари Силест вирна глава, за да погледне Майкъл, и прошепна така, че я чуха всички в стаята:
— Госпожица Джоди момче ли е, чичо Майкъл?
— Не, скъпа. Изобщо не е момче.
Майкъл се усмихна на Джоди.
— Деца, мисля че е време да излезете навън и да си поиграете — намеси се Камила. — Хайде.
— И аз ли, мамо?
Поради това, че беше малка, Мари Силест не винаги се ползваше със същата свобода като брат си и
