Тяхната целувка! Джоди прокара пръст по устните си. Майкъл я бе целунал само два пъти. Веднъж го беше целунала и тя. И всеки път очите му се изпълваха с мъчително чувство на вина, но той никога не беше пожелал да отиде отвъд целувките. Дали не бъркаше по отношение на въздействието им върху него?
Наближи Уайтфрайърз. Съществуваше някаква едва доловима разлика между тази къща, със стопанските й постройки, и нейната собствена къща. Дървената, например, бяха по-малки, сградите — по- нови. До нейното време не бяха достигнали хамбарите, дърводелските работилници, ковачницата и бараката на надзирателя. Плевнята, където правеха захарта и сиропа от тръстиката, бе превърната в гараж. И въпреки това имението изглеждаше почти същото. Всеки път, когато се приближаваше към него, тя се удивляваше от приликата. От тази страна наистина се виждаха повечето от различията, но откъм главната алея, Уайтфрайърз изглеждаше сякаш извън времето.
Помисли си, че ако наистина бе така, лесно щеше да прескочи в своето време и всичко щеше да си дойде на мястото. Наистина ли? Обзе я болезнено съмнение. Би ли се върнала, ако можеше? Какво по- просто решение на всичките й проблеми? Тъкмо никога нямаше да види Ема като съпруга на Майкъл. Но нямаше да види повече и Майкъл, нито усмивката му, нито щеше да чуе смеха му. Наистина ли искаше това? Въпреки тъгата си, трябваше да признае, че не го иска. Предпочиташе да остане тук, дори и да преглътне брака му с Ема, отколкото никога повече да не го види. В нейното време Майкъл и всички, които беше срещнала тук, лежаха отдавна забравени в гробището и тази мисъл особено я измъчваше.
Джоди стигна пред конюшнята, скочи от коня си, подаде юздите на конярчето и бавно тръгна по пътеката към къщата. Почувства се наскърбена и ядосана, че Майкъл не е в състояние да прецени какво се крие зад сиропената сладост на Ема. Не беше глупав, но защо тогава не можеше да види, че всичко в нея е фалш?
Джоди влезе през задната врата и стигна до парадното стълбище. Когато за първи път влезе в Уайтфрайърз, направи грешката да мине по слугинското стълбище, което стъписа целия персонал. Оттогава заобикаляше по коридора, за да се качи до стаята си по стълбите, предназначени за нея. „В тази епоха има прекалено много правила“ — каза си тя. Някои бяха съвършено глупави, други сякаш бяха предназначени за един въображаем свят. Например, Беси винаги й приготвяше дрехите. Всяка сутрин я изчакваше да се събуди, питаше я какво ще облече и разстилаше избраните дрехи на леглото й, сякаш Джоди бе дете. Отначало това я дразнеше, но сега вече гледаше на този ритуал като на възможност да поговори насаме с прислужницата.
Джоди се опитваше да посее в съзнанието й семето на независимостта, но досега то все попадаше на камениста почва. Беси не беше в състояние да си представи, че би могла да работи като продавачка в търговски център или да учи в колеж, за да получи професия. Още по-трудно й беше да допусне, че в колежа биха я приели, независимо от това че е жена, и то чернокожа. Джоди беше забелязала, че тя е интелигентна и че може да чете, макар прислужничката да отричаше това. След като я поразпита, прилагайки и малко хитрост, тя откри, че Беси се страхува да не би да я накажат, ако разберат, че може да чете. Хората като нея не биваше да знаят неща, които биха ги подтикнали към по-добър живот, и тя се страхуваше от Клана. Джоди я увери, че ще запази тайната й, но трябваше да мине доста време, докато Беси се убеди в това.
Докато вървеше по коридора към стаята си, Джоди си каза, че тук може да се изяви в различно поприще от това, което бе поела в своето време. Например, тук можеше да открие училище. Имаше много по-добро образование, отколкото учителката в училището на Джоакуин. Дори й мина през ума да открие училище за бившите роби. Разбира се, ако го направеше, Кланът позорно щеше да я изхвърли от града, така че рискът може би не си заслужаваше. Никога досега не се бе проявявала като бунтарка, но винаги горещо бе подкрепяла идеите за равенство, които тук не стигаха по-далеч от мислите на някои хора. Самото робство съвсем неотдавна бе обявено за незаконно.
Джоди отиде до прозореца и се загледа към Оъкс. Майкъл не се виждаше да идва, но тя не го и очакваше. Очевидно все още помагаше на Ема да реши къде да прекарат медения си месец, дали тя да направи бели, или кремави салфетки за скрина си, дали сватбеното й боне да бъде в жълто, или в розово. Джоди чувстваше, че е прекалено саркастична, но пет пари не даваше за това Тя смяташе, че всяка жена може сама да реши какви да бъдат цветовете на салфетките й и се дразнеше, когато Ема така глупаво се преструваше. От друга страна, това че ставаше въпрос за Ема, още повече усилваше раздразнението й.
Отвори двукрилата врата и излезе на верандата. Долу Сила метеше преддверието; чуваха се и радостните крясъци на деца, които играеха зад олеандровите храсти. В тази епоха Уайтфрайърз никога не изглеждаше самотен. Навсякъде в него кипеше живот.
Джоди отиде до парапета и се облегна на него. Беше варосан и на пипане стоеше както тебешир, за разлика от нейния, който тя бе боядисала с блажна боя, липсваха и кошниците с папрат и бегонии, които бе увесила на няколко места. Сега, разбира се, беше твърде студено, за да виреят, но през пролетта нищо не й пречеше да пусне няколко висящи саксии и… Мислите й рязко секнаха. През пролетта стопанката на тази къща щеше да е Ема, а Джоди щеше да живее другаде.
Прибра се вътре, отиде до прозореца и се загледа навън, без да отмества пердето. Внезапно видя една чернокожа жена, която стоеше до олеандровите храсти и гледаше право към нея. Беше Айуила. Джоди неволно се отдръпна. Макар че Айуила не можеше да я види оттам, където стоеше, негърката сякаш установяваше зрителен контакт с нея.
Студени тръпки преминаха по тялото й. Айуила вероятно я бе видяла, че се прибира от верандата, но въпреки това, Джоди изпитваше чувството, че старицата и сега я вижда, тъй като не гледаше просто към къщата, а точно към прозореца, където тя се беше скрила зад пердето.
Джоди се отдръпна от прозореца и отстъпи към леглото. Айуила я плашеше повече, отколкото искаше да си го признае. Стигна до матрака и се зарадва, усещайки мекотата му под себе си. Обви го с ръце и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Госпожице Джоди? Добре ли сте?
Джоди подскочи и едва тогава видя Беси. Беше забравила, че е оставила вратата на стаята отворена.
— Да… Да, добре съм.
— Изглеждате, сякаш сте видяла призрак — Беси носеше изпраното бельо на Джоди и докато говореше, отвори скрина и започна да го подрежда в чекмеджето. — Да донеса чай, ако не се чувствате добре?
— Не, благодаря ти.
Джоди се върна до прозореца. Айуила беше изчезнала. Беси отново заприказва:
— Преди минута видях Айуила да гледа нагоре. Да ви кажа право, видът й беше много застрашителен.
— Да, и аз я видях.
Беси замълча, докато напъха торбички с ароматни прахове между дрехите в чекмеджето.
— Госпожице Джоди, едно нещо ме тревожи. Още тогава трябваше да ви го кажа, но бях много уплашена.
— Какво е то?
— Айуила беше влизала тук.
— Така ли? — Джоди се обърна и изгледа Беси. — Кога?
— Беше преди доста време. Наистина, трябваше да ви го съобщя, но тогава още не ви познавах така добре и се страхувах да не ми се скарате, че не съм я държала под око.
— Я по-добре ми разкажи какво е станало.
Беси разглади с ръка дантелите на блузите.
— Не е кой знае какво. Влизам аз, а тя отворила чекмеджето и се втренчила в дрехите, с които бяхте облечена при появата ви тук. Аз я изгоних.
Джоди отиде при чекмеджето и го отвори.
