— Нищо не липсва.
— Ако нещо липсваше, аз веднага щях да ви кажа.
— А защо ми го казваш сега?
Беси отбягна погледа й.
— Оттогава се чувствам зле. Не че съм болна, просто не се чувствам добре. Имам болка в средата на тялото. Мисля, че Айуила я е сложила там, затова че я изгоних.
Джоди отвори уста за да каже, че предположението й е странно, но се въздържа.
— Ходи ли на лекар?
Беси я погледна.
— Не, госпожо. Болката не е чак толкова силна. Тя каза, че жива ще се появи с корема ми и аз се страхувах, че ще се чувствам много по-зле.
Джоди се отказа да я разпитва повече. Не беше сигурна, че лекарят разбира от работата си. Така дори и Беси да го посетеше и той да й обърнеше нужното внимание, едва ли щеше да има някакъв резултат, Бе забелязала, че хора като Беси не отиваха на лекар, освен ако не бяха сигурни, че им има нещо сериозно.
— Да не би да мислиш, че след този ден Айуила е идвала отново?
— Точно това ме тревожи. Имам някакви съмнения, но не съм сигурна. Ако това наистина е така, трябва да се е промъкнала край мен и край останалите, без никой да я забележи, а това е възможно единствено ако е станала невидима.
— Айуила не може да стане невидима. Никой не може.
Беси не изглеждаше съвсем убедена в това.
— Виждала съм я да прави такива неща, за които никога не съм вярвала, че са възможни.
Джоди искаше да попита какви са тези неща, но разбра, че не бива да подклажда страховете й.
— Ще сложа ключалка на вратата. Така тя няма да може да влиза.
— Вече сложихме и ключът е в господин Майкъл, но ми се струва, че не бива да го използвате.
— Защо?
— Защото ние със Сила непрекъснато влизаме и излизаме и, ако трябва всеки път да отключваме и да заключваме, трудно ще успеем да си свършим работата, защото ключът е един.
— Да, в това отношение си права. И какво предлагаш?
— Ами може би е по-добре да повикате отец Греъм да прекади стаята ви, което сигурно ще спре Айуила да влиза повече тук.
— А как бих склонила пастора на това? Той сигурно ще ме помисли за луда. Сигурна съм, че и без това отец Греъм се чуди що за птица съм.
— Тогава не ми остава нищо друго, освен да си отварям очите на четири и да се надявам, че тя няма повече да идва тук.
Джоди събра всичката си твърдост и отвърна:
— Аз не се боя от нея, Беси. Ти също не бива да се плашиш. Тя просто е една оглупяла старица.
— Да, госпожо.
Беси дори не се опита да си даде вид, че е повярвала на Джоди.
— Ако я видиш или нещо ти подскаже, че отново е влизала тук, ела и кажи на мен, или на Майкъл.
Беси кимна и излезе от стаята. Джоди застана в средата на стаята. Беше поразена, че Айуила е ровила из дрехите й. Имаше чувството, че няма да мигне от кошмари.
Айуила прекоси ливадата, обляна в лунна светлина, и влезе в гората. Вървеше със сигурна крачка, сякаш чудесно виждаше всичко, и се движеше с лекота, като да бе поне два пъти по-млада. Очевидно познаваше гората така добре, както собственото си жилище, и знаеше съвсем точно къде отива.
Обикновено тя събираше своите треви в безлунните нощи, но тази, която търсеше сега, трябваше да бъде откъсната при пълнолуние, и то когато всички останали условие бяха налице; в противен случай силата й намаляваше.
Айуила стигна до един млад дъб, разгърна един от клоните му, отрупан с листа, и се наведе към малкото клонче под него, което обаче закачи разпуснатите й коси и тя приклекна, за да ги освободи. Беше облечена в червената рокля, която пазеше за такива важни случаи, като например за празника на Свети Иван. Преди да излезе от бараката беше пила тафия, чиито отвари, смесени със силния алкохол можеха да замаят всеки друг, освен нея. Питието я предпазваше от студа, а това й бе от особена полза, тъй като не носеше наметало. Луната трябваше да види червената рокля и разпуснатите й коси, за да се убеди, че тя наистина е Айуила и да й покаже тревите, които търсеше, особено сега, когато вече бе зима и треви почти нямаше.
На рамото си Айуила носеше торбичка от козя кожа. В нея бе сложила коренчетата от тревата „Джон Завоевателят“, които беше откъснала по пътя насам. Обикновено ги използваше в заклинанията си за безплодие и за трудна любов, но тази нощ те щяха да й послужат за по-тъмни цели.
Дочу шума на потока пред себе си и на лицето й се изписа злобна усмивка. Скоро щеше да стигне до мястото. Гората оредя и внезапно тя излезе на малка поляна, която така плътно беше заобиколена от дървета, че лунната светлина почти не достигаше до нея и човек имаше чувството, че е попаднал в истински кладенец, изграден от дървета и храсти. Айуила отвори торбичката, извади малък бял чаршаф и внимателно го разстла на земята. На краищата му постави четири черни свещи и ги запали. От слабото им сияние, осветило чаршафа, гората изглеждаше още по-тъмна.
Припявайки тихо, Айуила бръкна в джоба на роклята си и извади няколко пакетчета изсушени билки и черните восъчни конгри, които беше направила специално за случая. Подреди ги върху чаршафа по специален начин, който беше научила преди много години. Сега действаше по-церемониално, отколкото друг път, тъй като държеше да придаде особена сила на тази магия.
Бръкна отново в торбичката, извади един малък нож, приближи се до потока и се взря в тъмните му води. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя видя това, което търсеше. Монотонният й напев зазвуча по- силно. Стъпи в меката тиня и усети ледени тръпки по краката си. Очевидно правилно беше разчела знаците.
Тревата, която търсеше, растеше до един завой на потока, където стар прогнил дънер бе образувал малко мочурище. Отвъд дънера водата течеше черна като мастило и ромона й се заглушаваше от напева на Айуила. Той нямаше думи, а само звуци, които тя извикваше от спомена за детските си години, прекарани в джунглата, съчетани с първите чути думи от майчиния й език и шума на животните, бродещи в нощта. Никой друг не го беше чувал и това му придаваше особена сила.
Айуила протегна ръка в тъмнината и започна да опипва острите като бръсначи листа, за да намери стеблата им Искаше да откъсне някое по-голямо. И без това нямаше за къде да бърза. Продължи да опипва в тинята, докато се убеди, че е избрала точно това, което й трябва. Внезапно замахна с ножа, преряза корените му и извади грудката от тинята. Вдигна я високо, сякаш беше вражески скалп, и й вдъхна духа си.
След малко отпусна ръце, отнесе грудката на брега, където черните свещи бяха накапали с восък чаршафа и разгледа коренището. То беше усукано и смътно наподобяваше на човек, който се вие от мъки. Такова беше и името му — измъчен корен. Дори и да имаше друго име. Айуила не го беше чувала.
Внимавайки да не го повреди, тя положи коренището в средата на чаршафа, отдръпна се назад и остана известно време да го съзерцава под оскъдната светлина. Пламъчетата на черните свещи пробягваха по коренището и то се раздвижи като живо, сякаш наистина се измъчваше. Доволна, Айуила започна да танцува около него. Искаше да го предразположи, за да получи силата му, когато настъпеше моментът за това.
Танцът й ставаше все по-бърз и френетичен, сърцето й лудо заудря в гърдите. Внезапно спря и се олюля, свещите догоряха и тъмнината отново я обгърна. Айуила взе разтопения черен восък, омеси го на топки и ги прибра в джоба си. Като му дойдеше времето, щеше да ги използва за други магии. Без да докосва измъчения корен, тя сви чаршафа около него, прибра всичко в торбичката си и с чувство на пълно удовлетворение се запъти към дома си.
