— Мислиш ли? — попита Майкъл.
— Уверен съм в това — намигна му Рийд.
Джоди се запита какво ли искаха да си кажат. Тълпата оредяваше и тя усети как от отворените врати духна студен вятър. С нетърпение очакваше да се прибере на топло сред камините в Уайтфрайърз.
— Да вървим — предложи Майкъл. Сложи ръка върху рамото на Матилда. — Не искам утре Матилда да е сънена и да дреме когато Папа Ноел дойде.
Очите на Матилда заблестяха.
— Няма.
Камила поведе дъщеря си към изхода.
— До утре.
Сред многобройни пожелание за Весела Коледа, Джоди и Майкъл стигнаха до кабриолета. Докато тя се качи на седалката, Майкъл свали одеялото от коня, който изпръхтя от нетърпение да се прибере в топлата конюшня.
На път за Уайтфрайърз, Джоди усещаше бедрото на Майкъл до нейното, а лакътят му я докосваше всеки път, когато дръпваше юздите. Докато се движеха по тихите улици на града, покрай тях минаваха други кабриолети и конници, които им кимаха, или казваха нещо за поздрав.
— Всички са толкова дружелюбни — каза Джоди, — дори и непознатите хора.
— На Коледа всички ставаме по-добри отвърна Майкъл. — Жалко, че не сме такива през цялата година.
— Всички са толкова щастливи. У нас на Коледа винаги изпитваме някаква носталгия. Фамилиите ни са разпилени из цялата страна. Преди живеех при моите родителите и при едните ми баба и дядо, а другите бяха чак във Вашингтон. Дори и самолетите не скъсяват разстоянията. Едната Коледа прекарвам при едните, другата при другите, но винаги ми липсва едната половина от фамилията.
— Ние живеем по-близо един до друг. Кристоф е най-далече, идва чак от Ню Орлиънс.
— Той ще дойде ли? Матилда често говори за него.
— Той играе ролята на Папа Ноел. Тази вечер ще бъде при братовчедите в Шрийвпорт, а утре ще пристигне тук. Матилда вече е достатъчно голяма и разбира играта. Арманд също, но и двамата се преструват, че не могат да го познаят. Единствена Мари Силест ще го приеме за истински Папа Ноел.
— Ние го наричаме Санта Клос.
— И ти ли като дете си вярвала, че пристига на шейна, теглена от летящи елени? — усмихна й се Майкъл.
Джоди също му се усмихна.
— Утре всички ли ще се съберат в Уайтфрайърз?
— Да, на Коледа винаги се събираме у дома.
Тя се замисли. Единствен Майкъл бе останал в бащината си къща, но целият род считаше Уайтфрайърз за свой дом. Беше чувала Камила, която имаше свой дом, да говори за Уайтфрайърз така, сякаш още живее в него, Клодия също. Изглежда и братовчедите им го чувстваха така.
В трапезарията ги чакаше закуската. Макар да бе приготвена само за двамата, на масата имаше омлети, кейк със стафиди, хляб и няколко вида вино. Джоди си каза, че никога няма да свикне с огромните количества храна, които се поднасяха в Уайтфрайърз. Когато приключиха да се хранят, слугата донесе торта и я постави пред Майкъл, който отряза едно парче и го постави в чинийката на Джоди. Гидиън сипа върху него лъжица разбита сметана от един сребърен съд Тя опита тортата и установи, че бе направена с ром. Беше толкова вкусна, че надмина всичките й очаквания.
— Страхотна е! — възкликна Джоди.
— Това е една от най-добрите традиции на Уайтфрайърз. След като приключиха, отидоха в салона, където Майкъл беше поставил елхата.
— Виж ти! — изненада се Джоди. — Не допусках, че имате коледна елха.
Майкъл беше избрал елха от собственото си имение, която беше толкова голяма, че заемаше голяма част от салона.
— Това е сравнително нов обичай. Първата коледна елха в Уайтфрайърз се появи преди около двадесет години. Още бях момче и бях удивен, когато я видях. Не можех да й се нагледам. Днес всички деца очакват елхата, но не можеш да си представиш как се почувствах, когато я видях за първи път. Беше обсипана със свещи и я гледах като омагьосан, сякаш бях видял еднорог.
Джоди отвори една кутия. В продължение на седмици, двете с Камила бяха изрязвали различни украшения от хартия и плат. Повечето от тях бяха по модели на Джоди.
— Може да не разбирам много от шиене, но ме бива в приложните изкуства — каза тя, докато окачваше на елхата една гирлянда. — Дори и Камила беше изненадана. Като че ли беше останала с впечатление, че никак не ме бива за такива неща.
— Просто не мога да си представя как си ги измислила — каза Майкъл, като взе един снежен човек, направен от памучни топки. — Имаш изключително въображение.
— След като разказах на децата за Дядо Мраз, би трябвало да го видят и на елхата — тя взе един северен елен с червен нос. — А ето го и Рудолф.
— Трябва да си призная, че аз слушам приказките ти с не по-малък интерес, отколкото децата. От теб ще стане добра майка.
Джоди внезапно вдигна глава и погледите им се срещнаха. Майкъл се загледа в нея. Желанието ясно бе изписано върху лицето му. Минаха няколко мига и тя извърна главата си.
— Съмнявам се, че някога ще стана майка.
— Все още си достатъчно млада, за да имаш пълна къща с деца.
— Само ако се омъжа. А това може да стане единствено по любов — каза тя, докато окачваше хартиена снежинка на елхата. — Аз обаче не се влюбвам така лесно.
— Нима?
— Случвало ми се е само веднъж досега. Имам предвид истински. Не мисля, че ще се повтори.
— И какво стана?
Гласът му прозвуча тревожно и на Джоди й се стори, че долавя нотки на ревност в него.
— Е… стана.
Докато изваждаше една камбанка от кутията, тя се опита да успокои треперещите си пръсти.
— Той знаеше ли какво чувстваш?
Джоди вдигна очи към него. В някои отношения Майкъл беше много проницателен, а в други просто не можеше да види очевидното.
— Не.
Тя окачи камбанката с припрени движения.
Още отрано на следващата сутрин започнаха да пристигат роднините. Въпреки че очакваше доста хора, Джоди никога не си бе представяла, че братовчедите на Майкъл са толкова многобройни. За един час салоните и библиотеката се изпълниха с представители на семействата Девъро, Ландри, Галиър, Биернс и Робишо. Всичките говореха вкупом. Мнозина от тях бяха дошли от Шрийвпорт или от съседните градчета и останаха изненадани от присъствието на Джоди.
— Тя ни се пада някаква братовчедка — каза Ема, докато посрещаше гостите в коридора. — От Тенеси е. Внучка е на братовчед ни Еймъс.
Джоди се преструваше, че не чува неубедителния тон на Ема, поздравяваше гостите и се държеше като роднина, която отдавна не ги е виждала.
Понеже възрастните още бяха сити от среднощната закуска, а децата бяха твърде възбудени, за да ядат каквото и да било, бяха поднесени само малки козуначени кифли, масло и гъстото черно кафе, без което, изглежда, не минаваше нито едно събиране. Мари Силест беше още малка, за да разбира какво става, но Матилда, Арманд и братовчедите им горяха от нетърпение.
Когато възрастните изпиха кафето си, Майкъл събра децата и отвори двукрилата врата към предния
