— Докато не й сложи пръстена, винаги има надежда. Може би Майкъл не е чак толкова порядъчен, за колкото сме свикнали да го приемаме. Може би не знае, че ти го обичаш.
— Това е идея! Разбира се, че бих могла да разчитам на поне малко неправолинейност в него — тя се усмихна на Камила. — Знаеш ли, ти си права. Ако е имал намерение да развали годежа, трябвало е да го направи преди месеци, а не сега, когато всичко е готово за сватбата. Как биха погледнали хората на постъпката му?
— Всичко, което зная е, че април настъпва след три дни, а сватбата е определена за идната седмица. Ако изобщо ще правиш нещо, сега му е времето.
Джоди помогна на Камила да свали килима и да го внесе в къщата. Децата току що бяха свършили с уроците и нахълтаха в стаята, където майка им и Джоди поставяха килима на мястото му.
— Разкажи ни приказка, лельо Джоди — помоли се Арманд. — От толкова отдавна не си ни разказвала.
— По-късно, деца — каза майка им. — Сега сме заети.
— Лельо Джоди, ще дойдеш ли да живееш в моята стая, когато чичо Майкъл се ожени за госпожица Ема? — попита Мари Силест. Тя беше твърде малка за уроци и се беше чувствала самотна през няколкото седмици, в които брат й и сестра й се затваряха в стаята с учителя.
— Не мога да живея в твоята стая, сладко мое момиче — нежно й отвърна Джоди. — Трябва да си създам свой собствен дом. Но ти ще идваш там.
— Имаме и друга стая — каза Матилда. — Ние говорихме по този въпрос и смятаме, че там ще се чувстваш добре.
Джоди се усмихна и прегърна децата.
— Благодаря ви, ще обмисля вашето предложение. Мога и да остана тук за няколко нощи. Ще видим.
Лицата на децата грейнаха.
— Наистина ли? И ще ни разказваш приказки?
— Деца, махнете се оттук. На какво прилича това да настоявате по този начин? — Камила нежно отстрани сина си.
— Излезте навън и поиграйте на слънце. Скоро ще завали и тогава ще трябва да стоите вкъщи.
Когато децата, излязоха, Камила каза:
— Те не искат да ти досаждат, но те обичат и не могат да разберат, че имаш свои собствен живот.
— Харесва ми, че искат да дойда тук. Това ме кара да се чувствам чудесно.
— Би трябвало да се омъжиш и да имаш свои собствени деца. Аз не мисля, че Уил е сериозен, но това не означава че няма да намериш друг.
— Ако ти знаеше, че не можеш да имаш Рийд, щеше ли да искаш друг?
— Разбирам те, но все пак, какво мислиш да правиш?
— И аз самата не зная.
Когато Джоди се върна в Уайтфрайърз, завари кабриолета на Ема пред къщата. Помисли си дали да не продължи и да отиде в полето, докато Ема си заминеше, но беше уморена и имаше желание да се изкъпе и да си почине. Камила имаше прекалено много килими и сега Джоди не можеше да си представи, че отново щеше да се разхожда по килим така небрежно, както досега.
Преди да влезе вътре, тя предаде коня си на едно момче от работниците, което гореше от желание да го яхне и да го отведе в конюшнята. Заради ездата, тя си бе ушила пола-панталон, защото използваше мъжко седло. Камила я бе харесала, но при вида й Ема бе останала възмутена.
— Ти яздеше по мъжки! — възкликна Ема, когато Джоди влезе в салона.
— Винаги яздя така. Не обичам страничните седла — тя се огледа наоколо. — Къде е Майкъл?
— Отиде да разговаря с някакъв мъж в задния двор — Ема седеше на стола, с разстлани около себе си поли. — Тъкмо ще можем и ние да си поговорим.
— Да си поговорим ли? — Джоди веднага застана нащрек. — За какво имаме да си говорим?
— За бъдещето, разбира се. Само след една седмица аз ще стана господарка на Уайтфрайърз.
— Да, зная.
— Чудя се, какви са плановете ти?
— Аз също.
Ема почервеня и наклони глава на една страна.
— Убедена съм, че не възнамеряваш да останеш тук? Не че се опитвам да те изгоня, но това наистина няма да е прилично.
— Няма да е прилично ли? — Джоди почувства огромно желание да предизвика Ема, но успя да с въздържи. — Мога да те уверя, че нищо неприлично не се е случило.
— Зная. В края на краищата, Майкъл е джентълмен. — Острият й поглед противоречеше на думите й. Очевидно тя мислеше, че нещо не е в ред.
— А аз си мислех, че за една ваша братовчедка винаги ще се намери място в Уайтфрайърз. Поне Майкъл така каза.
— Вероятно е имал предвид по-възрастни братовчеди, за които няма място другаде. Ти можеш да се върнеш там, откъдето си дошла. Еймъс би трябвало да те приеме, тъй като макар и Тиъдъл да ти е баща, ти все пак си му внучка.
— Кристоф не умее да си държи езика зад зъбите — горчиво отбеляза Джоди. — На кого ли още е казал?
— Не зная. На мен Клодия ми го каза. Това поне обяснява защо тя така и не получи отговор на писмата, които писахме заради теб.
— Вие сте му писали и сте го питали? — втренчи се Джоди в нея. — Не сте повярвали на думите ми? Майкъл и Камила дори и за миг не се усъмниха.
— Не, но те са наивни, докато ние с Клодия сме любопитни. Естествено, че ти нямаш никаква вина за нежеланото си раждане, но това ни освобождава от задълженията към теб. В края на краищата, това, че баща ти изобщо е член на нашето семейство е само предположение.
Джоди не знаеше какво да отговори. Страхуваше се, че не можеше да спори, без да каже на Ема повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да преглътне думите й.
— Виждам, че не можеш да се защитиш. Допусках го. На всяка цена трябва да помислиш за някое друго място, където да отидеш. Предполагам, че ако Камила няма нищо против, би могла да отидеш в нейния дом. Ти, като че ли наистина създаде приятелство с нея.
— Повярвай ми, аз нямам намерение да оставам в Уайтфрайърз след следващата седмица — Джоди се бореше със сълзите, които заплашваха всеки момент да потекат, не можеше да си позволи да покаже на Ема колко дълбоко е наранена.
— Нямам търпение да се пренеса тук — каза Ема. Стъпките на Майкъл се чуха в салона. — Не мога да си обясня какво накара Майкъл да боядиса стените в такива бледи цветове, но ще се погрижа за това.
— Аз харесвам тези цветове.
Ема се усмихна.
— Още една причина да ги сменя — тихо каза тя.
Майкъл влезе преди Джоди да отговори.
— Джоди! Не знаех, че си тук — усмихна й се той. — Искаш ли Гидиън да ти донесе чай?
— Не, благодаря. Тъкмо щях да се кача горе, за да се освежа. Помагах на Камила в пролетното почистване.
Ема превзето сбърчи нос.
— Невероятно. Цялата си в прах, нали?
Джоди гневно я погледна. Майкъл се направи, че не я е забелязал.
— Изглеждаш добре — каза той. — В такъв случай, пийни малко лимонада.
Джоди седна, за да подразни Ема.
— Благодаря. Ще пийна. В края на краищата, щом като минавам за компаньонка на Ема, трябва да съм с вас.
— Никога не съм мислил за теб по този начин — каза Майкъл, — но предполагам, че си права. Гидиън! — извика той. Когато прислужникът се появи, Майкъл каза: — Донеси за всички ледено студена лимонада.
