Гидиън напусна стаята. Ема едва забележимо гладеше полите си.
— Надявам се, че розите на мама ще цъфнат до следващата седмица. Винаги съм си мечтала сватбения ми букет да бъде от тези рози.
— Те винаги цъфтят през пролетта. Сигурен съм, че няма да те разочароват — Майкъл отиде до прозореца и погледна навън. — Посевите вече започват да покълват.
— Как намират новата си къща Марсел и Сали Хауард? — попита Джоди. — Надявах се да ги видя в неделя и да ги попитам дали са доволни.
— Много я харесват — усмихна й се Майкъл и тя усети по цялото й тяло да се разлива топлина.
— Това е най-невъзможната къща — каза Ема. — Онзи ден минах покрай нея и останах слисана. Изглежда, сякаш криволичи по целия хълм. Какво, за Бога те накара да я направиш толкова странна, Майкъл?
— Това е нов стил — каза той и се усмихна на Джоди. — Нарича се ранчо.
— Според мен е много смешна. Разбира се, Сали винаги е била странна, нали? Помниш ли, когато нарисува картини върху костенурките и брат й ги пусна на свобода? Част от тях отидоха до поточето зад къщата на госпожа Уолъс и я изплашиха до смърт. Тя не знаеше какви са тези костенурки с изрисувани черупки.
— Това беше преди много време.
Джоди каза:
— Сали ми е интересна. Мисля, че ще трябва да я опозная по-отблизо.
— Ще станете приятелки. Сигурна съм в това — каза Ема и се усмихна превзето. — Тя е толкова необикновена личност.
Джоди не се поддаде на уловката. И друг път Ема бе играла тази игра. Целта й бе да я злепостави пред Майкъл. Вместо да й отговори, Джоди се обърна към Майкъл:
— Мисля, че ще трябва да ми помогнеш да си намеря жилище.
— Жилище ли? Ти винаги си добре дошла тук и можеш да останеш толкова, колкото пожелаеш.
Джоди забеляза злобния поглед на Ема.
— Благодаря ти, но не ми е възможно да остана. Знаеш ли някое жилище, което бих могла да наема?
— Засега не. Ако няма да останеш тук, можеш да отидеш при Камила. На децата ще им хареса.
— Зная. Мари Силест ме помоли да се преместя в стаята й — Джоди се усмихна при този спомен. — И трите деца са толкова сладки.
— Камила им позволява да препускат като индианци из цялата къща — каза Ема. — Дори не се и опитва да ги обуздае.
— А според мен те са чудесно възпитани — възрази й Джоди. Едно нещо беше Ема да напада нея, съвсем друго да злослови срещу хора, които тя обичаше.
— Децата са жизнерадостни — съгласи се Майкъл, — а това е признак, че са здрави и интелигентни.
— Те могат да бъдат здрави и интелигентни и в детската стая — разтърси къдрици Ема, приведе се и го погледна изкосо. — Нашите деца ще бъдат по-добре възпитани. Аз ще имам грижата за това.
Майкъл свъси вежди, но не отговори.
Гидиън пристигна с лимонадата. Джоди я изпи с благодарност. Все още в устата си усещаше вкуса на прахта от килимите.
— Тъкмо казвах на госпожица Фарнел, че съм изненадана от цветовете, които си избрал — каза Ема. — Бих желала работниците незабавно да се заемат с моята стая. Реших да боядисам дървото в тъмно кафяво и намерих тапети, в които просто се влюбих. Те са на кафяви листа, които години няма да избелеят.
— Твоята стая ли? — попита Джоди.
Майкъл се размърда. Ема поклати глава.
— Реших да взема стаята на втория етаж вдясно. Мисля че е същата, която ти сега използваш.
— И няма да спиш при Майкъл? Ще имаш своя стая? — тя погледна Майкъл, сякаш очакваше обяснение.
Ема изглеждаше озадачена. Явно бе очаквала Джоди да се възпротиви на желанието й да предостави стаята на бояджиите, преди да се е изнесла, а не на решението й да спи отделно.
— Това е желание на Ема — каза Майкъл. — Ние не сме решавали дали ще бъде така. Аз току що боядисах тази стая. Тя не се нуждае от ново боядисване и аз харесвам цветовете такива, каквито са.
Джоди стана.
— Мисля да се кача горе, за да се поизмия малко — нямаше намерение да слуша спора им за спалнята на Ема. — После ще ми кажете кой е надделял — не се сдържа и добави тя.
Майкъл нервно я изпрати с поглед.
— Не трябваше да казваш това, Ема. Първо, както добре знаеш, Джоди използва тази стая и можеше да й кажеш всичко друго, но не и да я напусне. Второ, ние никога не сме се договаряли, че ти ще имаш отделна стая.
— А аз си мислех, че сме. Имам огромно желание за това, разбираш ли?
— Аз също имам огромно желание да спим в една стая. Ние ще се оженим и аз очаквам да живееш с мен, а не долу в салона.
— Но моите родители и Клодия…
— Не ме интересуват твоите родители и Клодия. Според мен, Клодия и Винсент щяха да бъдат дълбоко привързани един към друг, ако спяха всяка нощ в едно легло. Моята съпруга ще спи в моето легло и с това въпроса е приключен.
Очите на Ема се напълниха със сълзи.
— Ти се опитваш да ме изплашиш. Това е подло.
Той пое дълбоко дъх, за да се успокои. Тя беше толкова нежна и невинна.
— Не се опитвам да те изплаша, но за мен това е изключително важно.
Ема извърна лице и прие позата на вехнещо цвете.
— Не плачеш, нали? — попита той с подозрение.
— Не — отвърна тя, подсмърчайки.
— Но ти плачеш! Господи, не исках да те разплаквам.
— Не мога да се въздържа. Ти си толкова голям и силен, а още отсега говориш такива възмутителни неща. Какво ли ще се случи, когато се оженим и получиш пълна власт над мен? — Гласът на Ема беше толкова тих и така трепереше, че Майкъл трябваше да се напряга, за да я чуе.
— Ако се страхуваш от мен, тогава защо искаш да станеш моя жена? — попита той с раздразнение.
— Обичам те и не мога да живея без теб. Ти си толкова неотразим — Ема неуверено пое дъх. — Не искам така лесно да се плаша, но днес отидох в галантерийния магазин и онзи ужасен човек отново ме заговори.
— Кой, Джордж Пърси ли? И какво искаше този път?
— Искаше да говори с мен. Цялата треперех, когато излязох.
Майкъл прокара ръце по челото си.
— Ще трябва да си поприказвам с него. Не бих допуснал да ходиш със страх в галантерийния магазин.
— Казах му, че ще го извикаш на дуел, ако продължава да ми се натрапва.
— Не говориш сериозно, нали, Ема? Знаеш, че дуелите са незаконни и че аз не желая да застрелвам никого.
— Дори и заради мен? — погледна го тя с навлажнени очи. — Дори и за да защитиш честта ми?
— Не говори така — отвърна той. — Ще го видя и ще му кажа да те остави на мира.
— Толкова е трудно, когато порастеш и трябва да станеш дама. Понякога се чувствам безсилна за такова бреме.
Майкъл наблюдаваше сведената й глава и се питаше дали е възможно толкова нежно създание като Ема никога да не се уморява от всички тези сплетни, които явно много й допадаха. Мина му през ум, че тя се преструва, но веднага поклати глава. Не, Ема не можеше да постъпва така. Какво щеше да спечели, преструвайки се на слаба и беззащитна?
