Седемнадесета глава
Коледа наближаваше и магазините в Джоакуин започнаха да се изпълват с повече хора, отколкото през останалата част на годината. За да подсилят празничната атмосфера, някои от собствениците бяха украсили витрините с разноцветни ленти и борови клонки, полепени с памук. Отначало Джоди се обърка от прекомерния блясък и от коледните песни, които се носеха из магазините, но скоро свикна с тази атмосфера. Коледа беше очаквана с нетърпение и всички бяха особено развълнувани от наближаването на Новата година.
На Бъдни вечер Джоди облече най-хубавата си рокля от тъмнозелено кадифе, украсено с дантели, седна до Майкъл в кабриолета и двамата потеглиха за черквата. Целият град беше там, дори и тези, чийто крак стъпваше в черква веднъж-два пъти в годината. Минаха по пътеката и стигнаха до местата, отделени за фамилията Девъро. Когато се настаниха на дъбовата пейка, Джоди с удоволствие забеляза, че до краката й имаше мангал с жарава.
Малко преди да започне църковната служба, пристигна Ема с родителите си и се настани от другата страна на Майкъл. Джоди знаеше, че тя ще дойде, но въпреки това й стана неприятно, когато я видя. Кимна й за поздрав и заби поглед напред, стараейки се да изглежда спокойна. С крайчеца на окото си забеляза как Ема постави ръка върху лакътя на Майкъл, на което той отвърна с усмивка. Джоди усети очите й да се наливат със сълзи и си каза, че е голяма глупачка да изпитва такива дълбоки чувства към един мъж, който никога нямаше да бъде неин.
Точно в полунощ камбаните забиха и сред паството настъпи раздвижване. Децата, които за първи път присъстваха на полунощната литургия, започнаха възбудено да се въртят по местата си, а майките им — неодобрително да клатят глава. Пръстите на Джоди се вкопчиха в молитвеника и тя почувства, че се вълнува не по-малко от децата.
Цялата църква блестеше под меката светлина на свещите. Малките пламъчета се отразяваха в лъснатото сребро на свещниците и обливаха клонките, с които беше покрит главният олтар. Въздухът ухаеше на пчелен восък, ела и бор. Сякаш наистина щеше да се извърши нещо магическо.
С последния звън на камбаните засвири органът и към него се присъедини пеенето на църковния хор. Облечени в бели одежди, извезани със златна сърма, проповедниците сияеха под светлината на свещите и размахваха за палените кадилници, които изпълваха църквата с приятно благоухание и изтласкваха по- фините аромати.
Един от хористите излезе напред и от органа се понесе традиционната Minuit, Chretien. Джоди искаше да докосне ръката на Майкъл, но знаеше, че не биваше да го прави. Нямаше право на това. Музиката така силно я развълнува, че очите й отново се наляха със сълзи. Солистът пееше така хубаво, че тя се запита дали не е професионален певец дошъл на гости при свои близки. Песента беше на френски език, но въпреки това Джоди успя да разбере съдържанието й и макар да бе чужда на нейните традиции, тя усети особеното й значение за всички присъстващи.
След като затихна и последната нота на литургията паството за момент остана смълчано, сякаш никой не искаше красотата да свърши, След това, обзети от ново вълнение, хората станаха и се запътиха към домовете си, където ги очакваше reveillon, традиционната закуска след нощната литургия.
Ема стана и се усмихна на Майкъл.
— Догодина няма да се прибера у дома с мама и татко — каза тя и започна да премигва, не преставайки да кокетничи дори и в църквата.
— Да, така е — отвърна той.
Джоди не успя да отгатне какъв смисъл се криеше в думите му. Майкъл чудесно умееше да скрива мислите си. Трапчинките на Ема така разцъфнаха, сякаш той й беше поднесъл любовен сонет.
— Господи, колко съм безсрамна! Как може да говоря такива неща в църквата? — прошепна тя.
— Не мисля, че си безсрамна.
Той я хвана под ръка и тръгнаха сред тълпата, която излизаше от църквата.
Джоди се почувства излишна. Мястото й не беше тук. Това не беше нейното време, креолските традиции й бях чужди и най-вече Майкъл не беше неин, колкото и тя да го обичаше.
Когато се присъединиха към родителите на Ема, Майкъл каза:
— Ще дойдете ли да закусим заедно в Уайтфрайърз? Много ще ни бъде приятно.
— Благодаря ти, Майкъл, но ще закусим у дома — каза Ричард Парланг с усмивка и го потупа по рамото. — Порадвай се на самотата си, докато все още можеш. Догодина ще имаш съпруга.
Майкъл продължи да се усмихва.
— Хайде, хайде — обади се майката на Ема и стрелна с очи съпруга си. — По-скоро Майкъл ще дойде у дома. Сами не можем да изядем всичко. И госпожица Фарнел, разбира се — добави тя.
Майкъл поклати глава.
— Готвачката ми никога няма да ми прости такова нещо. Вече всичко е сервирала на масата. Може би ще го отложим за догодина.
— Да, догодина непременно ще дойдем — каза Ема и повдигна очи. — Не мога да си представя reveillon другаде, освен в Оъкс — тя се засмя, сякаш си мислеше че годеникът й се шегува.
Майкъл не каза нищо, но на Джоди й се стори, че забеляза в очите му спотаена неприязън.
— Догодина ти ще си Девъро — напомни й баща й. — Разбира се, винаги ще си добре дошла на нашата трапеза, но тогава ще имаш свой дом, а може би дори и бебе.
Сините очи на Сюзан Парланг проблеснаха хладно.
— Мисля, че това едва ли ще е възможно тъй като те няма да се оженят преди април.
Ричард се изкашля смутено, но намигна на Майкъл. Едва ли друг път Джоди се бе чувствала толкова излишна. Зад тях се чу гласът на Камила:
— Мислех, че вече сте си тръгнали.
Майкъл се обърна и й се усмихна.
— Не преди да сме ви пожелали Весела Коледа — стисна ръката на Рийд и се наведе към Матилда. Усмихна й се широко и каза:
— Как ти се видя първата ти коледна литургия?
— Много ми хареса, чичо Майкъл. Ще дойдете ли да хапнете у дома? Тъкмо Джоди ще ни разкаже още приказки — с надежда добави тя.
— Твърде е късно за приказки — отсече Камила. А на Джоди каза: — Хайде, елате. За нас ще бъде такава радост да ни гостуваш.
— Не можем — отвърна Джоди. — В Уайтфрайърз всичко е готово.
— За утре ще ти приготвя много специална приказка. Нарича се „Рудолф, червенокосият северен елен.“ — добави тя, обръщайки се към Матилда.
Матилда заподскача от нетърпение.
— Мамо, ти знаеше ли, че Папа Ноел има шейна, теглена от магически елени? Джоди ми разказа за тях! Те могат да летят!
Камила погледна Джоди изненадано.
— И аз не знаех това! Я виж ти!
— Летящ елен ли? — засмя се Ема — Ама че глупост.
Джоди се намръщи:
— Но не и по Коледа. Тогава стават всякакви вълшебства. Особено за децата.
Ема сви рамене.
— Никога не съм обичала хората да се мамят. Още по-малко децата.
Тя почти прошепна своите думи, поради което Джоди реши, че Майкъл не ги е чул.
— След като Джоди казва, че елените летят по Коледа аз също й вярвам — сериозно каза Майкъл и застана до Матилда. — Тя сигурно знае много за тези неща.
Матилда кимна.
— Приказките на Джоди са по-интересни дори и от тези на чичо Кристоф.
— Това наистина е висока оценка — каза баща й. — Кристоф ще остане изненадан да разбере, че на негово място във фамилията се е появил друг разказвач на приказки.
