Може би след като се оженим с Майкъл, ще ми бъде по-лесно. Не е чудно да поискам дори и деца.
— Аз не. Слава богу, че успях да си издействам собствена спалня. Иначе досега къщата сигурно щеше да е пълна с дечурлига.
Ема въздъхна. Тя все още не беше направила връзката между това да станеш съпруга и да станеш майка. Това щеше да й бъде казано от собствената й майка в деня на сватбата. Въпреки всичко, тя се възхищаваше от Клодия и, ако Клодия не искаше бебе, то Ема беше съвсем сигурна, че тя също няма да иска. Освен това, тя не обичаше децата. Те бяха така разхвърляни и шумни, така препускаха насам-натам. Не, тя нямаше да има деца и Майкъл трябваше да я разбере.
Двадесета глава
Ема стигна с коня си до Уайтфрайърз по обиколния път, който я изведе направо пред конюшнята. Никога досега не си бе правила труда да води коня в конюшнята и когато слезе от седлото и подаде юздите на коняря, забеляза изненадата му. Все пак Ема не му обърна особено внимание, както постъпваше с повечето слуги, тъй като не се интересуваше какво би помислил някакъв си коняр за необичайната й поява.
А тя си имаше причина да дойде по този път. Гидиън, който винаги следеше главната алея, нямаше да разбере, че е дошла, и тя щеше да пообиколи наоколо, без да я забележат. Ема вече си бе дала сметка, че може да разбере какво става в Уайтфрайърз само като пристигнеше неочаквано, а сега, когато и никой не я бе забелязал, можеше да отиде за малко и до бараките зад къщата.
Тя добре знаеше къде са те тъй като познаваше Уайтфрайърз не по-зле от Оъкс, но почти не ги бе виждала, откакто порасна и престана да играе на двора зад къщата. Бараките й се видяха по-стари и по- малки, отколкото ги помнеше, но по-добре поддържани, отколкото онези в нейния дом. В утъпканата пръст на двора не се виждаше нито стрък трева и както обикновено мъжете и жените, остарели за да работят, седяха на слънце и гледаха децата, които пък все още бяха твърде малки за работа. Ема не обърна внимание на никого от тях и направо се запъти към самотната барака, встрани от другите.
Отвън бараката на Айуила не изглеждаше по-различна, но въпреки това Ема се приближаваше към нея със свито сърце. През целия си живот бе изпитвала суеверен страх от всичко, свързано с магьосничество, а старата Айуила беше всепризната кралица на магиите.
Ема повдигна полите си, за да не се влачат в прахта и пресече откритото пространство пред бараката. Въпреки че стъпваше съвсем безшумно, зловещата старица, изглежда, бе усетила присъствието й, защото излезе на малката веранда, точно когато Ема приближи. Стъпките на бялата жена внезапно станаха неуверени и тя поиска да избяга, ала мисълта за нейната съперница й даде сили да продължи.
Айуила втренчи поглед в Ема, но тъмното й лице остана невъзмутимо. Ема се опита да прикрие страха си.
— Дойдох да говоря с теб — каза тя. Усещаше върху себе си погледите на старците, които седяха пред своите бараки, и изпитваше желание да се обърне и гневно да им изкрещи да си гледат работата, но не можеше да откъсне очи от Айуила.
— Влез вътре — каза негърката.
На Ема не й се искаше да влиза в тъмната малка барака, но нямаше друг избор. Айуила се отдръпна встрани, за да я пропусне и търпеливо я изчака да влезе. Ема се качи на верандата и отвори вратата.
Вътре бараката бе по-чиста, отколкото Ема беше предполагала, и не беше толкова тъмна. Стените бяха покрити с невероятни драсканици и тя с ужас се запита дали червеното по тях не бе от кръв.
Айуила приближи двата стола, които притежаваше, и направи знак на Ема да седне. Ема неуверено се настани и плътно прибра полите на роклята си. Въпреки че бараката имаше само един вход, на нея й се искаше да погледне и зад себе си.
— Защо дошла? — попита Айуила на разваления си английски. Въпреки старостта, гласът й беше плътен и мощен.
— Аз… аз искам заклинание.
Ема се опитваше да събере всичката си смелост. През целия си живот се бе страхувала от Айуила.
— Какво заклинание? Което да убие врага ти ли? — Айуила изглеждаше невъзмутима, сякаш разговаряла за времето.
— Не. Имам предвид… не заклинание за смърт. Искам само нещо, което да прогони някого далече.
— Този някой е госпожица Джоди, така ли?
Ема я погледна и очите й се разшириха.
— Да. Как позна?
— Айуила знае всичко — старицата се замисли за момент. — Мога направи заклинание — каза тя и протегна широката си длан.
В продължение на цяла минута Ема не успя да разбере какво значи този жест и едва накрая осъзна, че Айуила очакваше да й се заплати. Не беше донесла пари, тъй като намираше, че не бива на бившите роби да се дават пари, но в замяна на това бе донесла чифт ръкавици, които не бяха съвсем нови, но все пак ги бе носила само няколко пъти. Бяха бледосини на цвят. Купила ги бе за една рокля, но когато се бе прибрала вкъщи, бе открила, че цветовете не си подхождат. Тръгвайки насам реши, че Айуила няма да разбере, че ръкавиците са носени.
Айуила взе ръкавиците и ги обърна наопаки, сякаш преценяваше дали ще са достатъчни, за да заплатят заклинанието. Ема забеляза малко възелче в единия пръст. Айуила го потърка с пръст, но кимна с глава.
— Кога ще направиш заклинанието? Скоро ли?
Старицата постави ръкавиците в скута си и скръсти ръце върху тях.
— Правя заклинание при добри поличби. Тъмна луна — две нощи далеч. Правя заклинание тогава.
— Две нощи? Аз трябва да се омъжа за Майкъл само след седмица. Ще можеш ли след две нощи да ме отървеш от госпожица Фарнел?
— Тя не по-силна от заклинание на Айуила. Никой не е простичко — с дълбоко убеждение отвърна тя.
Ема почувства, че я полазват тръпки Искаше по-скоро да избяга далеч от тази жена. Станеше ли господари на Уайтфрайърз, щеше да направи така, че Айуила да се махне оттук.
— Нужно малко от твоя коса.
Сърцето на Ема подскочи.
— Косата ми? Защо ти е необходима? — Ема вдигна ръце за да докосне прекрасните си къдрави коси. Те бяха нейната гордост.
— Да направя приветствено заклинание за теб като булка.
— О! — Това не звучеше толкова лошо. — Колко ще ти трябва? Един кичур или два?
Айуила бръкна в джоба си и извади нож, чието острие проблесна в ръката й. Без да отговори, тя се изправи и мина зад гостенката си. Ема почувства как косите й настръхват и за малко не скочи от стола, когато усети, че старицата й отряза кичур коса. Айуила се върна на стола си, държейки отрязаната къдрица в черната си ръка. Ножът беше изчезнал. Ема протегна ръка и докосна мястото, от където беше отрязана къдрицата.
— Можеше първо да попиташ — скара й се тя. — Вижда ли се отрязаното? — Гордееше се с къдравата си коса и смяташе, че ситните къдрици по врата й са прекрасни.
— Не бой се, никой няма да разбере.
Ема се изправи и забърза към вратата. Айуила остана на мястото си и не й обърна никакво внимание. Тръпки отново полазиха по гърба на младата жена. Айуила нададе пронизителен звук, след което се разнесе монотонният й напев. Ема окончателно изгуби цялата си смелост.
Айуила изчака, докато се убеди, че жената си е отишла, прекъсна монотонната си песен и се засмя. Беше се забавлявала да я плаши. Погледна русата къдрица и се усмихна тържествуващо. Този кичур и ръкавиците на Ема бяха предостатъчни, за да се изпълни заклинанието против сватбата й. Айуила още не можеше да повярва, че бялата жена се бе оказала толкова глупава да й даде личната си вещ и да й позволи да отреже кичур от косата й. Тя никога не бе допускала, че има толкова безразсъдни хора.
Внимателно, тъй като краката не я слушаха така, както на младини, Айуила коленичи на пода и освободи разхлабената дъска. От дупката извади една кукла, която беше направила преди няколко месеца. Разгледа я
