че никога повече нямаше да е добре дошла тук, но Джоди беше очаквала такова нещо. Нямаше желание да ги посещава след сватбата, тъй като знаеше, че няма да го понесе.
Опита се да мисли къде другаде би могла да отиде. Беше сигурна, че ако останеше при Камила, често щеше да среща Майкъл. Сега, когато познаваше дълбините и широтата на любовта им, Джоди не беше сигурна, че ще може отново да го срещне, без да се издаде, че го обича. Знаеше обаче, че не иска да го среща с Ема под ръка. Също така знаеше, че Ема никога нямаше да допусне Джоди да ги види по друг начин. Ема бе изтеглила печалбата и бе от хората, които винаги щяха да се гордеят с това.
Не биваше да остава дори и само още една нощ под този покрив. Знаеше, че не може да спи в стаята си, отделена само с една тънка стена от неговата, без да отиде при него. Дори и да успееше, той щеше да дойде при нея. Не беше необходимо да й го казва — сърцето и го усещаше.
От къщата зад нея долетяха приглушени думи и малко след това Ема излезе навън. Тя хвърли гневен поглед към Джоди, като че ли се сърдеше на нея за отсъствието на Майкъл и се втурна към конюшнята, за да не чака да й водят коня в нейната компания. Джоди я изпрати с поглед. Ема достатъчно дълго си бе играла на превзетото дете, за да я нарани и да я изгони от Уайтфрайърз, но Джоди беше сигурна, че тя никога нямаше да разкрие тази си страна пред Майкъл. Поне не преди сватбата.
Джоди обгърна брадичка си с две ръце. Майкъл беше интелигентен във всички отношения. Защо тогава беше толкова заслепен от Ема? Може би това се дължеше на начина, по който беше възпитаван. Учили са го, че жените са свещени и за да запълни тази представа бе въздигнал Ема в култ. Те бяха създадени от времето си, както и Джоди от своето. Тя не можеше да обвинява Майкъл, че няма нейната проницателност, но не можеше да му прости, че не бе развил своя собствена, без оглед на това кое е честно и кое не, защото беше забелязала, че много неща са нечестни.
През целия си живот Джоди бе вярвала в щастливите развръзки. Приятелите й я смятаха за непоправим оптимист. Сега за пръв път се беше докоснала до истинската безизходица и се виждаше неспособна да се измъкне от нея. Тази безизходица бе оправдана. Мъжът, когото обичаше, щеше да се ожени за жената, която тя ненавиждаше, но тя бе безсилна пред това.
Джоди се почувства нещастна. Стана и влезе в къщата. Навсякъде около себе си долавяше звуците на Уайтфрайърз: шумоленето на дълги поли, докосващи пода; едва до чутите думи от кухнята; движението на слугините, които подреждаха къщата и изпълняваха ежедневните си задължения. Недоумяваше как бе могла изобщо да живее тук сама. Къщата оживяваше благодарение на хората. Дочу Сила да казва нещо и веднага след това бързия ответен смях на Беси. Уайтфрайърз щеше да продължи съществуването си и без нея — ежедневният живот едва ли щеше да се наруши.
И все пак това не бе напълно вярно. Тя щеше да липсва на Майкъл повече, отколкото той можеше да си представи. Също и на Беси. Между тях бе възникнало приятелство и на Джоди също щеше да й липсва. Понякога си мислеше че може да я убеди да си намери по-представителна работа, отколкото да чисти Уайтфрайърз. Джоди въздъхна. Това можеше и да не бъде в интерес на Беси. Ку Клукс Клан бе твърде силен и всякакви приказки за граждански права, все още бяха въпрос на далечно бъдеще.
Бавно се изкачи по стълбището. Дали появата й тук бе донесла на някого добро? Сега Майкъл бе нещастен, защото трябваше да се ожени за Ема, а Беси беше вкусила от равенството повече, отколкото й трябваше, за да изживее живота си в безопасност. Отношенията на Камила и Клодия се бяха изострили заради нея. Имаше ли някого когото да не бе направила по-нещастен? Сълзи се появиха в очите й, но тя не направи опит да ги спре. Има сълзи, на които трябва да се дава воля.
Час по-късно чу да се чука на вратата откъм верандата. Не беше нито Беси, нито Сила, защото те използваха вътрешната врата. Джоди отиде да отвори на Майкъл. Двамата дълго се гледаха.
— Ти си плакала — забеляза той.
— Нищо ми няма.
Тя се обърна и отиде до средата на стаята. Майкъл влезе вътре и затвори вратата, за да не ги чуе някой.
— Гидиън казва, че напускаш.
Тя кимна:
— Мисля, че така е най-добре.
— Не си отивай.
— Трябва. Не искай от мен да остана. И без това ми е достатъчно тежко.
— Имаме още една седмица.
— Тази нощ решихме, че така е най-добре. Ако остана, ще се измъчваме и двамата.
Майкъл се приближи до нея и нежно я завъртя с лице към себе си.
— При всички случаи ще се измъчваме.
— Ако остана, няма да мога да стоя настрана от теб — вдигна тя поглед към него. Сърцето и изгаряше в очите. — Не бих могла да спя тук и да зная, че си в съседната стая.
— Ако останеш, аз няма да съм в съседната стая. Ще бъда при теб.
— Как после ще мога да те гледам женен?
Той я прегърна и я притисна към себе си.
— Ще умра от мъка — пророни той. — Ти също.
Джоди не издържаше повече. Притисна го силно — вдишваше уханието на тялото му, усещаше върху бузата си плата на дрехата му и се опитваше да съхрани всеки миг за времето, когато нямаше да може да е така близо до него.
— По-добре никога да не бях идвала. Какво друго постигнах, освен че направих всички нещастни?
— Научи ме, че любовта наистина съществува.
Тя вдигна лице и го погледна.
— Съжаляваш ли?
— Не. Съжалявам само, че не мога да те имам завинаги.
— Не бива да казваш такива неща — тя погледна настрана, защото сълзите отново изпълниха очите й. — Как мога да бъда достатъчно силна да те напусна, когато говориш тези неща?
— Винаги имаме сили да понесем това, което трябва — напрежението в гласа му й откри, че и него го болеше, колкото и нея. — Тази сутрин излязох на езда. Трябваше да подредя нещата в себе си и да се опитам да намеря някакъв начин да променя неизбежното.
— Намери ли? — за миг надеждата се съживи в душата й, но мълчанието му скъса неуловимата нишка. — Мисля, че не си.
— Само да имахме повече време! — Майкъл се отдалечи на няколко крачки и прокара ръка в косите си. — Само да имахме време да намерим разрешение. Трябва да има някакъв начин да бъдем заедно, без да накърним името ти и да опозорим Ема пред енорията.
Макар и да си го помисли, Джоди не каза, че Ема заслужава всичко това. Нищо нямаше да спечели, ако паднеше до нейното ниво.
— И аз мислих цяла сутрин, но не намерих изход. Изпратих бележка на Камила, че още днес искам да се преместя при нея. Очаквам отговора й.
— Знаеш, че ще си добре дошла при нея.
— Мисля, че трябва да се преместя в някой друг град. Само не мога да измисля как ще си изкарвам прехраната — опита се да се усмихне. — Можеш ли да си ме представиш като плетачка?
— Не, но можеш да станеш учителка.
— Да, наистина бих могла — настроението на Джоди се подобри. — Ще ми трябва ли удостоверение, за да стана учителка?
— Не. Само образование. Но аз не искам да напускаш Джоакуин.
Тя погледна към него.
— Не искам да те напускам, но не мога да понеса на всички семейни събирания да ви виждам заедно с Ема. Не бих могла да седя в черквата, а ти и Ема да сте точно пред мен или да слушам как приятелите ни разговарят за това, което правите или планирате с Ема. Ще ми дойде твърде много.
— Зная. Ще можеш ли да понесеш никога повече да не се виждаме?
— Не. Не зная. Какъв друг избор имам?
Той поклати глава.
— Само да не беше дама. Можех да ти купя къща и да идвам да те виждам всеки път, колкото успея да
