и объркано поклати глава. Колкото и да се беше мъчила, не бе успяла да си отговори как Джоди имаше такава кукла, като тази. Айуила неведнъж бе претърсвала стаята й, но не намери нищо, което да говори, че и Джоди прави заклинания. Айуила отново поклати глава. Нямаше бяла жена която да знае достатъчно магии, за да направи истинско заклинание.
Грабна куклата и с известно усилие се изправи на крака. Беше работила върху това заклинание в продължение на месеци и то бе отнело всичките й сили. Понякога това я тревожеше, но тя бе съгласна да изгуби всичките си сили, стига само да можеше да навреди на господаря си. Старата й омраза отново се надигна, за да я подкрепи.
Айуила постави куклата на масата заедно с една черна свещ, която извади от тенекиената кутия върху близката лавица. След като отскубна косата й, тя запали свещта и започна да мърмори полузабравените думи от детството си. Восъкът се разтопи и тя наклони свещта така, че той да капе върху главата на куклата. Преди да изстине и отново да се втвърди, Айуила притисна в него русата къдрица на Ема, след което капна още малко восък, за да е сигурна, че косата ще се задържи. Духна свещта със свити устни и я върна обратно в кутията преди да завърши заклинанието.
Накрая нави ръкавиците около куклата и докато изговаряше магическите думи, ги завърза плътно с връв от бурен, която пазеше за тази цел. Изчака да се увери, че ръкавиците и косата на Ема са станали част от куклата и едва тогава престана да напява. Тих смях се изтръгна дълбоко от гърдите й. До този момент куклата можеше да означава всеки, но сега вече олицетворяваше единствено Ема. Айуила поклати глава пред глупостта на бялата жена. Може би бе излишно да я отстранява, тъй като тя самата щеше да направи Майкъл нещастен дори и без заклинание.
Айуила се върна при дупката на пода и коленичи. Зимата й се беше отразила тежко, въпреки че не бе допуснала някой да го забележи. Айуила никога не беше позволявала дори един човек да разбере, че и тя е досегаема от болки и от болести. Беше се лекувала със своите билки и сега след като вече времето се беше затоплило, тя беше сигурна, че ще се подобри. Потупа куклата с ръка, след което направи няколко магически жеста над нея, за да засили заклинанието.
— Нека любовта се разруши — каза първо тя на родния си език и след това на английски. — Любовта да си отиде оттук — върна куклата на мястото й и подреди предметите които беше оставила около нея преди много време.
Внимателно върна дъската на мястото й и седна на петите си, за да си отпочине, преди да се изправи. Все още я притесняваше фактът, че Джоди притежава кукла, която толкова много прилича на нейната. На света нямаше две жени, които да направят еднакви вуду кукли и тя не можеше да разбере как се беше случило това. Бавно, преодолявайки болката, Айуила се опря на стола и се изправи на крака. Това можеше да бъде последното й заклинание, помисли си тя с безпокойство. Трябваше да го направи най-доброто.
Отиде до шкафа, където държеше храната и извади царевичен хляб и паница боб, която бе приготвила за вечеря. Излезе на верандата и повика едно от безстопанствените кучета, които постоянно се въртяха около децата. То дойде при нея, махайки неуверено с опашка. Айуила му даде храната и го погледа, докато я изяде. Бе решила да пости до пълнолуние, за да си възвърне силите. Постенето винаги и се отразяваше добре и правеше усилията й по-плодотворни. Когато животното излапа храната, Айуила внесе паницата, за да я измие и прибере. Предстоеше й много да обмисля плана си, за да стане заклинанието й най-могъщото което някога бе правила. С него тя щеше да отстрани Ема и да изпрати Джоди там, откъдето бе дошла.
Ема се отдалечи от бараките, заобиколи Уайтфрайърз и мина край оградата. Намери Джоди сама на страничната веранда. Джоди се изненада, когато я видя да се задава от тази посока, но Ема не й даде обяснения. Като бъдеща господарка, тя не смяташе, че е й дължи това. Забави крачка, приближи се до стъпалата и се запъти право към Джоди.
— Седни — каза Джоди без да стане. В ръцете си държеше ръкоделие и Ема с неудоволствие установи, че бодовете й се подобряват.
Седна и се загледа в Джоди, преди да заговори.
— Правила ли си нещо с косата си? Изглеждаш ми някак си различна.
Джоди изненадано вдигна очи.
— Не, косата ми си е същата — докосна лицето си и извърна поглед.
Ема поклати глава. Каквато и да бе промяната, пет пари не даваше за нея.
— Радвам се, че ще можем да поговорим насаме. Толкова рядко се виждаме без Майкъл или Камила да са наоколо.
— За какво искаш да си говорим? Според мен, ние с теб няма какво да обсъждаме.
Ема беше доволна, че Джоди е пряма въпреки, че тя едва ли би била такава на нейно място. Това беше по-добре, тъй като Майкъл сигурно скоро щеше да разбере, че е дошла, а не искаше той да чуе разговора им.
— Искам да говорим открито, госпожице Фарнел. Време е да си отидеш оттук.
Джоди я погледна твърдо.
— Защо пак ми го казваш? Нали вече ти обещах, че до сватбата ще си отида.
— Зная, но сватбата е след цяла седмица. Хората говорят за теб и аз не искам приказките им да бъдат свързвани с бъдещия ми съпруг.
— Какво говорят? — очите на Джоди не трепнаха.
— Аз съм дама, госпожице Фарнел, и не бих могла да повторя онова, което чух за теб — това не беше вярно. Ема не беше чула нищо по техен адрес, но беше сигурна, че Джоди не може да знае кой какво е говорил, тъй като никой от близките им не би имал смелостта да каже, че я смята за любовница на Майкъл.
Джоди остана мълчалива за момент. След това каза:
— Всъщност, докато седях тук си мислех, че е време да си отида.
— Така ли?
— Ще се преместя при Камила, докато си намеря свой дом.
Ема понечи да я попита дали Майкъл не възнамерява да й наеме жилище, но не успя да събере смелост за това. Срамуваше се да признае, че нищо не знае за секса. Жалко, каза си тя, че вече бе дала ръкавиците си на Айуила, след като Джоди щеше да напусне и без заклинания.
— Мисля, че трябва да уточним някои неща — каза Ема, за да се възползва от момента. — Аз няма да те приемам в Уайтфрайърз, независимо къде ще живееш. След като той стане мой дом, ти няма да идваш тук по никакъв повод.
Върху лицето на Джоди бе изписано единствено презрение.
— Нямам желание да посещавам никоя от къщите, за които претендираш. Не те харесвам, Ема. Вероятно не те харесвам толкова, колкото и ти мен, макар да се преструваш пред другите. Ние двете се разбираме чудесно.
Ема се стъписа. Беше очаквала Джоди да потъне в сълзи и да побегне към къщата, за да си събира багажа.
— Напускам заради доброто на Майкъл, а не заради теб. Ако той наистина е орисан да изтърпи тази сватба, аз не желая да му причинявам зло. Вече изпратих бележка на Камила, за да й съобщя решението си — тя повдигна брадичката си. — Все пак, докато не напусна тази къща, тя е мой дом. Довиждане, госпожице Парланг.
Никога дотогава Ема не беше отпращана така безцеремонно. Тя скочи от стола и сърдито забърза към верандата, за да потърси Майкъл. Джоди я изпрати с поглед. Изпитваше почти удоволствие.
Вдигна ръкоделието си и започна да го гледа, без да го вижда. Последната нощ сякаш беше посетила рая. До зори бе лежала в обятията на Майкъл и се бяха любили. Моментът, в който си тръгна от леглото му, беше най-трудният в живота й. Той не се бе появил тази сутрин и тя научи, че е излязъл рано сутринта с коня си в полето. Това не бе необичайно за него, но тя разбра, че сега го прави, за да не я вижда. Твърде много неща се бяха случили между тях предишната нощ и нито един от двамата не бе способен да срещне другия и да скрие любовта си.
Джоди се изправи и отиде на стълбището. Седна на най-горното стъпало и обгърна коленете си с ръце. Винаги беше мислила, че любовта е приятно преживяване, а сега изпитваше почти физическа болка. Да не живее под един покрив с Майкъл, беше все едно да се раздели с част от себе си. Ема й бе дала да разбере,
