— А Мардър?
— Какво Мардър?
— Всички знаят, че Мардър и Едгартън са се хванали гуша за гуша — сви рамене репортерът. — Мардър очакваше да получи президентското кресло, но бордът на директорите го прецака… Същевременно договорът на Едгартън е само за една година, което означава, че той разполага едва с дванадесет месеца, за да получи някакви резултати… Според моята информация Мардър прави всичко възможно да му подлива вода…
— Не знам нищо за това — поклати глава Кейси. Не беше точно така, разбира се. Беше в течение на всички слухове. За никого не беше тайна, че Мардър е горчиво разочарован от назначението на Едгартън. Но евентуалната му реакция е нещо съвсем друго… Съпругата му е собственик на единайсет процента от акциите на компанията, той самият би могъл да събере поне още пет, използвайки връзките си… Шестнадесет процента обаче не са достатъчни за открита война, особено при положение, че Едгартън се радва на твърдата подкрепа на борда…
Това беше причината, поради която много хора в завода си даваха сметка за реалното състояние на нещата: поне за момента Мардър е принуден да изпълнява плановете на Едгартън. Може би с неудоволствие, но друг избор просто няма. Фирмата има проблеми с притока на свежи пари, вече е стигнала момента, в който строи самолети без купувач. Въпреки това са ѝ необходими милиарди долари за изграждането на машини от ново поколение. Просто за да остане в бизнеса.
Ситуацията е ясна: компанията се нуждае от китайската сделка. Всички са наясно с това, включително Мардър.
— Не си чула Мардър да саботира програмата на Едгартън, така ли? — присви очи Роджърс.
— Без коментар — поклати глава Кейси. — Но неофициално бих казала, че не виждам смисъл в подобно отношение. Всички в компанията искат тази продажба, Джак. Мардър също. В момента адски ни пришпорва да решим проблема с Полет 545, само и само да се отстранят всякакви пречки пред сделката…
— Мислиш ли, че имиджът на компанията ще пострада от откритото съперничество между двамата ѝ най-висши ръководители?
— Не мога да отговоря на този въпрос.
— Окей — затвори бележника си Роджърс. — Очаквам да ми звъннеш в момента, в който откриете нещо конкретно за Полет 545.
— Разбира се, Джак.
— Благодаря.
Едва когато се отдалечи от Роджърс, Кейси си даде сметка колко е изтощена от това полуофициално интервю. В последно време разговорите с репортери все повече заприличваха на партия шах: човек трябва да обмисля ходовете си предварително, като непрекъснато си представя как и доколко противната страна ще съумее да ги преиначи. Най-лошото при тези партии беше отношението на противопоставяне и зле прикрита неприязън.
Невинаги е било така. Само допреди няколко години репортерите се стремяха да получат информация и нищо повече, въпросите им имаха за цел да изяснят обстоятелствата около съответното събитие. Те искаха вярна картина за него, като за целта се стремяха да видят нещата през очите на събеседника си, да разберат неговия начин на мислене. В крайна сметка пак можеха да не се съгласят с него, но преди да го сторят се чувстваха длъжни да го представят правилно. За тях това беше въпрос на чест. Самото интервю рядко преминаваше отвъд границите на официалния контакт, просто защото тежестта му беше насочена към разбор и анализ на съответното събитие.
Днес обаче репортерите пристъпват към даденото събитие с предварително оформено мнение и единствената им цел е да докажат правотата на това мнение. И търсят информация само в тази посока. Вследствие на това са скептични към мнението на събеседника си, приемайки предварително, че той ще се стреми да избягва преките отговори. Те подхождат към него с презумпцията, че той непременно ще пожелае да скрие нещо, понеже е виновен. Така интервюто се осъществява в атмосфера на враждебност и взаимно подозрение. Тук вече нещата стават лични: репортерът се стреми да сложи капан на интервюирания, да го хване в някаква дребна грешка или недостатъчно обосновано изявление. А най-често да напипа онази фраза, която, извадена от контекста, изглежда безсмислена, глупава и дори абсурдна…
Поради този начин на поведение репортерите непрекъснато настояват за лични предположения. „Мислите ли, че това събитие е опасно? Мислите ли, че компанията ви ще пострада?“ Подобни въпроси бяха недопустими за журналистите от старото поколение, които винаги се стремяха да изяснят конкретните обстоятелства около дадено събитие. Но съвременната журналистика е силно субективна, или, както още я наричат — „интерпретивна“… А кръвоносната система за подобна журналистика са спекулациите…
Джак Роджърс все пак е по-малкото зло, рече си с въздишка Кейси. Репортерите от печата по принцип са по-точни и по-етични, докато с колегите им от телевизията наистина трябва да се внимава. Те са истинската опасност.
ПРЕД ХАНГАР 5
10.15 ч.
Кейси тръгна да пресича просторното празно място между халетата. Извади клетъчния телефон от чантичката си и позвъни на Мардър. Насреща вдигна сътрудничката му Айлийн и каза, че Мардър е на съвещание.
— Току-що се разделих с Джак Роджърс — осведоми я Кейси. — Според мен възнамерява да пусне материал за предстоящото сглобяване на крилата в Китай, положително ще спомене и за наличието на търкания в ръководството на компанията.
— Охо, това е лошо! — отвърна с мрачен тон Айлийн.
— Няма да е зле, ако Едгартън поговори с него…
— Едгартън отказва да разговаря с журналисти. А Джон ще се върне някъде към шест… Искаш ли да се видиш с него?
— Да, предпочитам да поговорим…
— Добре, ще ти уредя среща — приключи разговора Айлийн.
ИЗПИТАТЕЛНА ЛАБОРАТОРИЯ
10.19 ч.
Приличаше на самолетно гробище. Навсякъде се търкаляха части от корпуси, опашки и крила, около някои от тях се издигаха ръждясали скелета. Но атмосферата беше работна, във въздуха се носеше монотонното боботене на компресори, от самолетните останки се проточваха разноцветни маркучи и кабели — като животоподдържащите системи в интензивното отделение на голяма болница. Това беше Изпитателната лаборатория, или „Отдел Стъргане и Скърцане“, както я наричаха в завода. Пълновластен господар тук беше Еймъс Питърс — човек, спечелил си мрачна слава.
Кейси го зърна почти веднага, вдясно от себе си. Беше по риза и торбести панталони, приведен над някаква сводка. Стоеше на няколко крачки от задната част на фюзелажа на ширококорпусен „Нортън“.
— Еймъс — повика го тя, помаха ръка и тръгна към него. Той се обърна и мрачно изръмжа:.
— Я се махай!
Еймъс беше истинска легенда в „Нортън Еъркрафт“. Грубо и инатливо седемдесетгодишно старче, той продължаваше да работи в компанията въпреки, че отдавна беше отвъд чертата на пенсионната възраст. Просто защото „Нортън“ не можеше да се лиши от услугите му. Беше гениален специалист в една сложна и непонятна за повечето хора област: умората на металите и границите отвъд които тази умора се превръщаше в опасност за сигурността на полетите. Област, на която днес се обръща много по-голямо внимание, отколкото преди десет години…
След дерегулацията превозвачите започнаха да използват своите самолети за далеч по-дълги срокове от очакваното. В момента три хиляди машини, изпълняващи вътрешни полети, бяха на възраст над двадесет години. Според изчисленията на специалистите, след пет години тази цифра щеше да се удвои. На практика никой нямаше представа какво ще стане с тези все по-остаряващи самолети…
С изключение на Еймъс.
