— У него имаше малка керамична плочка. Около три на три сантиметра с надпис ITC.
— А, добре. Няма нищо сериозно.
— Чудех се какво ли може да бъде.
— Какво може да бъде? Това е личен пропуск.
— Досега не бях виждал такъв личен пропуск.
— Образецът е нов. Използваме ги за влизане в охранявани помещения и тъй нататък.
— Да върнем ли и него?
— Ако няма да ви затрудни. Знаете ли какво, ще ви дам номера на нашата куриерска служба. Просто го напишете върху плика и ще получим пратката.
Докато оставяше слушалката, Джими Уонека си помисли: Дрън-дрън!
Малко по-късно Уонека позвъни на местния католически свещеник отец Гроган и му разказа за чертежа с надпис mon. ste. mere.
— Това би трябвало да е съкращение от името на манастир — отговори веднага свещеникът.
— Значи наистина е манастир?
— Да, несъмнено.
— Къде?
— Нямам представа. Името не е испанско. На френски „Sainte-mere“ означава „Света майка“, тоест Дева Мария. Може би в Луизиана.
— Как мога да го открия? — попита Уонека.
— Тук някъде имам списък на манастирите. Дай ми час-два да го изровя.
— Съжалявам, Джими. Не виждам никаква загадка.
Карлос Чавес беше заместник-началник на полицията в Галъп и скоро щеше да се пенсионира. Още, откакто постъпи на служба, Джими Уонека разчиташе на неговите съвети. Сега Чавес седеше с крака на бюрото и го гледаше твърде скептично.
— Е, това е положението — каза Уонека. — Прибрали са този тип съвсем побъркан нейде около каньона Корасон, но няма нито слънчеви изгаряния, нито обезводняване.
— Значи някой го е изоставил там. Роднини са го изхвърлили от колата.
— Не. Няма живи роднини.
— Добре, тогава сам е стигнал дотам.
— Никой не е видял кола.
— Какво означава „никой“?
— Хората, които са го прибрали.
Чавес въздъхна.
— Отиде ли лично да потърсиш кола около Корасон?
Уонека се поколеба.
— Не.
— Значи си им повярвал на честна дума?
— Да, май така излиза.
— Така излиза, а? Значи колата може все още да е там.
— Може би. Да.
— Добре. Какво направи след това?
— Обадих се на неговата компания, ITC.
— И какво ти казаха?
— Че бил потиснат, защото жена му починала.
— Логично.
— Не съм сигурен — каза Уонека. — Защото позвъних в сградата, където е живял Троб. Разговарях с домоуправителя. Жената на Троб е починала преди година.
— Значи е станало около годишнината от нейната смърт, нали? Обикновено точно тогава се случват неприятностите, Джими.
— Мисля, че би трябвало да ида и да поговоря с хората от Ай Ти Си.
— Защо? Те са на четиристотин километра от мястото, където го намериха.
— Знам, но…
— Но какво? Колко често намираме някой закъсал турист из резерватите? Три-четири пъти годишно, нали? И в половината случаи ги откриваме мъртви, прав ли съм? Или умират след няколко дни.
— Да.
— И винаги откриваме една от двете причини. Или са млади смотаняци от Седона, които идват да общуват с пустинните духове и закъсват нейде с повредена кола, или пък страдат от депресия. Едното или другото. А този тип е бил потиснат.
— Така казват…
— Защото жена му починала. Хей, звучи ми съвсем логично. — Карлос въздъхна. — Едни изпадат в криза, други подскачат от радост.
— Но има неизяснени въпроси — настоя Уонека. — Някакъв чертеж и керамична плочка.
— Джими, винаги има неизяснени въпроси. — Чавес го изгледа с присвити очи. — Какво става? Да не се мъчиш да впечатлиш онази хубава докторка?
— Коя докторка?
— Знаеш за коя говоря.
— Не, по дяволите! Тя си мисли, че в цялата работа няма нищо нередно.
— Права е. Зарежи.
— Но…
Карлос Чавес поклати глава.
— Джими, послушай ме. Зарежи тази история.
— Добре.
— Говоря сериозно.
— Добре — повтори Уонека. — Добре, ще я зарежа.
На следващия ден един полицай от Шипрок задържа група тринайсетгодишни хлапета, каращи кола с номера от Ню Мексико. В жабката имаше документи на името на Джоузеф Троб. Хлапетата казаха, че открили колата изоставена, с ключове на таблото, близо до пътя отвъд каньона Корасон. Бяха пили и седалките лепнеха от разляна бира.
Уонека не си направи труда да отиде да види колата.
Един ден по-късно отец Гордън му се обади.
— Проверих по твоя въпрос, но никъде в света няма манастир с името „Света майка“.
— Добре — каза Уонека. — Благодаря.
Друго не бе и очаквал. Отново попадаше в задънена улица.
— Някога във Франция е съществувал манастир с това име, но той е бил изгорен до основи през четиринайсети век. Сега там има само руини. Всъщност в момента го разкопават археолози от Йейл и Тулузкия университет. Но доколкото разбрах, не е останало почти нищо.
— Аха…
Но изведнъж Уонека си спомни някои от предсмъртните думи на стареца. Част от безсмислените му стихчета. „Йейл отиде ли във Франция, няма никаква гаранция.“ Или нещо подобно.
— Къде се намира? — попита той.
— Някъде в Югозападна Франция, край река Дордона.
— Дордона? — повтори Уонека. — Как се пише?
ДОРДОНА
