зеленее широка открита площ. В центъра имаше останки от разрушени каменни стени, разположени под неправилни ъгли една спрямо друга. Явно някога тук бе имало град, разположен под стените на замъка. Но сега стените представляваха просто купища камъни, а от замъка не бе останало почти нищо; Даян видя само основите на две кръгли кули и следи от назъбена стена между тях. Тук-там сред руините бяха разпънати бели палатки. Наоколо работеха петдесетина души.
— Допреди три години всичко това бе собственост на един местен фермер — каза Марек. — Французите почти бяха забравили за тези развалини, обрасли с гора. Сега ние ги разчистваме и тук-там пристъпваме към реконструкция. Това, което виждате, са останки от знаменитата английска крепост Кастелгард.
— Това ли е Кастелгард? — Даян въздъхна. Толкова малко бе останало. Само няколко оцелели стени на мястото на града. А от самия замък почти нищо. — Мислех, че ще има нещо повече — добави тя.
— След време ще има — каза Марек. — Някога Кастелгард е бил голям град с много внушителна крепост. Но ще трябват поне няколко години, за да го реставрираме.
Даян Крамър се запита как да обясни това на Донигър. Проектът „Дордона“ съвсем не бе напреднал дотолкова, колкото предполагаше той. Би било извънредно трудно да започнат цялостна реконструкция, докато обектът е в разпокъсано състояние. И беше сигурна, че професор Джонстън ще отхвърли всяко предложение да побързат.
— Разположихме щаба си в онази ферма — каза Марек и посочи няколко каменни сгради недалеч от руините. Край една от къщите беше разпъната зелена палатка. — Искате ли да направим обиколка над Кастелгард, за да огледате още веднъж?
— Не — каза Даян, опитвайки да приКрис разочарованието си. — Да продължаваме.
— Добре тогава, отиваме към воденицата.
Хеликоптерът зави на север към реката. Теренът се спусна надолу, после се изравни по бреговете на Дордона. Прекосиха широката, тъмнокафява река и стигнаха до обрасъл с дървета остров край отсрещния бряг. Между острова и брега имаше по-тесен ръкав с ширина около петнайсет метра. И тук Даян видя руини от друга сграда — дотолкова разрушена, че трудно можеше да се разбере каква е била.
— Ами това? — попита тя, гледайки надолу. — Какво е това?
— Воденицата. Някога над реката е имало мост с воденични колела под него. Използвали са силата на течението, за да мелят брашно и да задвижват ковашките мехове в стоманолеярната.
— Тук нищо не е реставрирано — каза Даян с въздишка.
— Да — кимна Марек, — Но изучаваме мястото. Крис Хюз, един от нашите студенти, вече е проучил руините доста старателно. Ето го там, долу, заедно с професора.
Даян зърна дребен тъмнокос младеж, застанал до високата, внушителна фигура на професор Джонстън. И двамата не повдигнаха очи, докато хеликоптерът прелиташе над тях; бяха увлечени в работата си.
Хеликоптерът се отдели от реката и полетя към равното място на изток. Минаха над комплекс от ниски правоъгълни стени, които се очертаваха като черни линии под полегатите утринни лъчи. Даян предположи, че стените са не по-високи от десет-петнайсет сантиметра. Но без съмнение очертаваха нещо, напомнящо останки от малко градче.
— А това? Още един град ли?
— Почти — отговори Марек. — Това е манастирът „Света майка“. Един от най-богатите и влиятелни манастири във Франция. През четиринайсети век е бил изгорен до основи.
— Здравата сте разкопавали тук — каза Даян.
— Да, това е най-важният ни обект.
Докато прелитаха, тя различи широките квадратни ями, които бяха изкопали към катакомбите зад манастира. Даян знаеше, че археолозите насочват натам голяма част от усилията си, защото се надяват да намерят заровени тайници с документи от манастира; вече бяха открили няколко.
Хеликоптерът зави над френския бряг и наближи малко градче край варовиковите канари. Издигнаха се над скалите.
— Наближаваме четвъртия и последен обект — каза Марек. Крепостта над град Безенак. В средновековието са я наричали Ла Рок. Макар и разположена на френския бряг, всъщност тя е построена от англичаните, които държали да имат постоянно предмостие на френска територия. Както виждате, крепостта е доста обширна.
И наистина върху хълма се разстилаше огромен военен комплекс с две крепостни стени, разположени концентрично една в друга на около двеста декара площ. Крепостта Ла Рок беше съхранена по-добре от другите три обекта и имаше повече оцелели стени. Лесно можеше да се разбере как е изглеждала някога.
Само че гъмжеше от туристи.
— Нима допускате вътре туристи? — смая се Даян.
— Всъщност решението не беше наше — каза Марек. — Както знаете, обектът е открит неотдавна и френското правителство искаше да осигурим широк достъп до него. Но, разбира се, когато започнем реконструкцията, отново ще го закрием.
— И кога ще стане това?
— О…, след не по-малко от две години, а може би и след пет. Тя премълча. Хеликоптерът описа кръг и се издигна нагоре.
— И тъй — каза Марек, — с това приключихме. Отвисоко можете да видите целия проект: крепостта Ла Рок, манастира в низините, воденицата и крепостта Кастелгард оттатък реката. Искате ли да ги огледате пак?
— Не — каза Даян Крамър. — Да се връщаме. Видях достатъчно.
Едуард Джонстън, професор по история от Йейлския университет, присви очи, когато хеликоптерът избуча над главата му. Отиваше на юг, към Дом, където имаше площадка за кацане. Джонстън погледна часовника си и каза:
— Да продължаваме, Крис.
— Добре — съгласи се Крис Хюз. Той отново се приведе над компютъра върху триножник, свързан със сателитната навигационна система, и включи захранването. — Ще ми трябват една-две минути за настройката.
Кристофър Стюарт Хюз беше един от абсолвентите на Джонстън. Професорът — както го наричаха почти винаги, прескачайки името — беше довел за работа по проекта петима свои абсолвенти и двайсетина студенти от по-долните курсове, които го бяха обикнали от все сърце, докато им четеше встъпителния курс по история на западната цивилизация.
А и не е особено трудно да обикнеш Едуард Джонстън, помисли си Крис. Джонстън беше широкоплещест и строен; движеше се бързо, излъчвайки бодрост и енергия. Загорял от слънцето, с тъмни очи и леко подигравателни маниери, той често приличаше no-скоро на Мефистофел, отколкото на професор по история.
И все пак Джонстън се обличаше като типичен университетски професор — дори тук, на разкопките, неизменно излизаше с вратовръзка и закопчана догоре риза. Единствената отстъпка, която правеше на полевите условия, бяха джинсите и туристическите обувки.
Студентите го обичаха най-вече заради начина, по който се вмъкваше в живота им — веднъж седмично ги канеше на обяд у дома си; грижеше се за тях; ако някой имаше проблеми с учението, финансите или близките си, Джонстън винаги бе готов да помогне деликатно и незабелязано.
Крис грижливо отвори металния калъф до краката си, като извади първо прозрачния екран с течен кристал и го монтира вертикално в скобите над компютъра. После рестартира компютъра, за да включи екрана в системата.
— Още няколко секунди — каза той. — В момента тече калибровка на апаратурата.
Джонстън кимна търпеливо и се усмихна.
Крис бе завършил специалност „История на науката“ — една област, наситена с жестоки противоречия, — но умело избягваше споровете, като се съсредоточаваше не върху съвременната наука, а върху средновековните знания и технологии. Така бе станал експерт по металургия, производство на брони, ротация на земеделските култури, химическа обработка на кожите и още десетина подобни области. Смяташе да защити докторска дисертация по технологията на средновековните мелници — много интересна
